Шашната от толкова лукс, достигнах до точката на пресищане, при която всичко заплува пред очите ми. Мраморната баня с джакузи. Плазменият телевизор. Кошницата, претъпкана с шоколади и други вкуснотии. Когато най-после решихме да излезем и да се попързаляме на ски пистата, трябваше едва ли не насила да ме измъкнат от стаята. Вероятно бих могла да прекарам целия остатък от ваканция вътре, да се излежавам и да се чувствам напълно доволна.
Но най-после се озовахме навън и след като успях да изтласкам от главата си мислите за Дмитрий и майка ми, си позволих да се отдам само на забавления. Помогна ми и това, че курортът беше достатъчно просторен и шансовете да се натъкна на тях бяха минимални.
За пръв път от седмици насам можех най-после да съсредоточа вниманието си изцяло върху Мейсън и да осъзная колко забавен е той. Освен това имах възможност по-дълго да бъда и с Лиса, което още повече подобри настроението ми.
Ние четиримата — Лиса, Кристиан, Мейсън и аз — изглеждахме като две двойки, които отдавна излизат заедно. Прекарахме почти целия първи ден в пързаляне със ските, макар че на двамата морои беше малко по-трудно да запазват равновесие. Тъй като Мейсън и аз бяхме обучавани да караме ски в училището, не се страхувахме да се впускаме в смели каскади. Състезателната ни природа ни караше да правим какво ли не, само и само да докажем кой е по-добрият.
— Вие двамата сте самоубийци — отбеляза Кристиан след едно опасно спускане. Навън вече се стъмваше, но лампите от високите стълбове осветяваха начумерената му физиономия.
Двамата с Лиса ни чакаха в подножието на пистата и наблюдаваха как с Мейсън летим надолу. Наистина скоростта ни беше налудничаво висока. Онази част от мен, която беше тренирана от Дмитрий за самоконтрол и разумно поведение, осъзнаваше колко голям е този риск, но останалото в мен се радваше именно на това безразсъдство. Явно мрачните бунтарски изблици още не ме бяха напуснали.
Мейсън се ухили, когато спряхме да си поемем дъх, като при рязкото спиране вдигна облак от сняг.
— Е, това беше само за загряване. Искам да кажа, че Роуз не изостана през цялото време. Детска работа.
Лиса поклати глава.
— Вие двамата не стигате ли твърде далече?
С Мейсън се спогледахме.
— Не.
Тя отново поклати глава.
— Е, ние влизаме вътре. Постарайте се да не се убиете.
И двамата с Кристиан се отдалечиха, хванати за ръце. Изпратих ги със замислен поглед, а сетне пак се обърнах към Мейсън.
— Аз съм за това да останем още малко. А ти?
— Абсолютно.
Отново поехме с лифта към върха на хълма. И тъкмо когато бяхме готови да се спуснем, Мейсън ми посочи нещо отпред.
— Добре, а какво ще кажеш за това? Да се изкачим по онези бабуни там, после да скочим над тях, да се завъртим през глава във въздуха, после един остър завой, за да избегнем дърветата, и там се спускаме.
Проследих маршрута, докато ми го сочеше с пръста си, и се вцепених, като разбрах каква сложна зигзаговидна комбинация ми предлагаше.
— Мейс, това вече е истинска лудост.
— Аха! — триумфално извика той. — Тя най-после се изплаши! Пламнах.
— Тя не се плаши толкова лесно. — След още един, последен поглед на самоубийствения маршрут на Мейсън аз отстъпих. — Добре. Да потегляме.
Той махна галантно с ръка.
— Първо ти.
Поех дълбоко дъх и се втурнах напред. Ските ми се плъзгаха плавно по снега, докато фучащият вятър навяваше сняг в лицето ми. Изпълних първия скок чисто и точно, но след това скоростта на спускането се увеличи и аз осъзнах колко опасно е всичко. Трябваше да взема решение за част от секундата. Ако не успеех, Мейсън щеше да ме скъса от подигравки, а аз наистина исках да му покажа на какво съм способна. Ако обаче успеех, щях с основание да твърдя, че съм страхотна. Но ако нещата се оплескат… можеше да си счупя врата.
Някъде в главата ми един глас, подозрително напомнящ на гласа на Дмитрий, започна да ми нарежда за разумния избор и умението да се въздържаш и отказваш.
Реших да пренебрегна този вътрешен глас и продължих надолу по пистата.
Спускането се оказа точно толкова трудно, колкото се опасявах, но аз взимах един след друг острите завои с безпогрешни и точни движения. При всяко остро и рисковано завъртане зад мен се вдигаше облак от сняг. Когато най-после стигнах дъното на пистата, без да пострадам, се обърнах нагоре и видях Мейсън разпалено да жестикулира. Нищо от виковете му не можеше да се разбере, но се досетих, че ме поздравява за успеха. Отдръпнах се назад и го зачаках да последва примера ми.
Ала не можа. Защото, когато стигна до средата на трасето, не съумя да се приземи плавно след поредния скок. Ските му задраха в снега, краката му се усукаха и той продължи надолу паднал по очи.
Добрах се до него едновременно с притеклия се на помощ скиор от персонала към курорта. За облекчение на всички Мейсън не си бе счупил нищо. Само глезенът му изглеждаше зле навехнат, което по всяка вероятност слагаше край на ски изпълненията му до края на ваканцията.
Една от ски инструкторките, която наблюдаваше спусканията, изтича насреща ни, побесняла от гняв.
