— Не е подарък. Това е услуга. Коя жена няма парфюм?
— Не го прави повече — настоях аз твърдо.
Внезапно зад него прозвуча един глас:
— Роуз? Ти ли си?
Надникнах зад гърба му и видях Лиса.
— Какво правиш тук?
Заради главоболието ми и защото мислех, че тя се е усамотила някъде с Кристиан, тази сутрин бях блокирала връзката си с Лиса. При нормални обстоятелства щях да разбера, че е тук, още докато приближавах стаята. Отново отворих съзнанието си за нея и шокът й се предаде и на мен. Въобще не беше очаквала да ме види тук.
— Какво правиш ти тук?
— Дами, дами — обади се той със закачлив тон. — Не е необходимо да се карате заради мен.
Изгледах го свирепо.
— Не се караме. Просто искам да зная какво става тук.
Лъхна ме мирис на някакъв до болка познат афтършейв и тогава чух един глас за гърба си:
— Аз също.
Подскочих. Като се завъртях, видях Дмитрий застанал отвън в коридора. Нямах представа какво търсеше в крилото на фамилията Ивашков.
Той се е запътил към стаята на Таша, подсказа ми един вътрешен глас.
Несъмнено Дмитрий очакваше от мен да се забърквам постоянно в какви ли не бъркотии, но да види и Лиса тук, бе напълно неочаквано за него. Пристъпи покрай мен и влезе в стаята, като оглеждаше подозрително и тримата.
— Не се позволява на ученици от различни полове да се събират по стаите.
Знаех, че дори и да изтъкна, че технически Ейдриън не е ученик, това едва ли щеше да облекчи положението ни. Не ни бе позволено да посещаваме мъже по стаите им.
— Как успяваш да го постигнеш? — попитах разстроено Ейдриън.
— Кое?
— Да ни караш да изглеждаме лоши!
Той се захили.
— Ами вие сами дойдохте.
— Не биваше да ги пускаш вътре — скастри го Дмитрий. — Сигурен съм, че знаеш правилата в академията „Св. Владимир“.
Ейдриън сви рамене.
— Да, но не съм длъжен да спазвам някакви си тъпи училищни правила.
— Може би не си — отбеляза Дмитрий студено, — но очаквах все пак да ги уважаваш.
— Много съм изненадан, че точно ти ме наставляваш как да се държа с малолетни момичета — отбеляза Ейдриън хапливо и завъртя очи.
Зърнах гневната искра в очите на Дмитрий и за миг си помислих, че ще съм свидетел на нещо невиждано — как той губи прословутия си самоконтрол, за който толкова съм му се подигравала. Но той запази самообладание и само стиснатите му юмруци издаваха колко е бесен.
— Освен това — продължи Ейдриън — нищо лошо не се е случило. Ние само си общувахме.
— Ако искаш да си „общуваш“ с млади момичета, прави го на обществени места.
Наистина не ми хареса Дмитрий да ни нарича „млади момичета“, освен това имах чувството, че малко преигра.
Ейдриън се засмя, с онзи негов странен смях, от който кожата ми настръхна.
— Млади момичета? Млади момичета? Разбира се. Млади и в същото време стари. Те едва ли са видели много в живота си, но все пак вече са се нагледали на доста неща. Едната белязана с живот, а другата — със смърт… но те ли са онези, за които трябва да се тревожиш? По-добре се безпокой за себе си, дампир. Тревожи се за теб, тревожи се за мен. Ние сме тези, които са млади.
Ние останалите само го гледахме удивено. Не мисля, че някой беше очаквал Ейдриън внезапно да се впусне в такава психарска тирада.
Но след малко Ейдриън се успокои и отново изглеждаше съвсем нормален. Обърна се и се запъти към прозореца, като преди това ни хвърли небрежен поглед, докато палеше цигара.
— Вие, дами, навярно трябва да си вървите. Той е прав. Аз не съм подходяща компания.
Спогледахме се с Лиса. Измъкнахме се набързо от стаята и последвахме Дмитрий по коридора към фоайето.
— Това беше… странно — заговорих след няколко минути. Всъщност само констатирах очевидното, но все някой трябваше да го направи.
— Много — съгласи се Дмитрий. Не звучеше ядосан, а по-скоро озадачен.
Като стигнахме до фоайето, понечих да придружа Лиса обратно до нашата стая, но Дмитрий ме повика.
— Роуз, може ли да поговорим?
Усетих прилив на симпатия откъм Лиса. Обърнах се към Дмитрий и отстъпих настрани, за да не преча на потока от преминаващи. Покрай нас се точеше внушителна група морои, с кожени дрехи и скъпи бижута, с разтревожени физиономии. Следваха ги носачите на багажа от персонала на хотела. Мороите продължаваха да напускат курорта в търсене на по-безопасни места. Параноята от стригоите съвсем не бе отминала.
Гласът на Дмитрий внезапно насочи вниманието ми отново към него.
— Това беше Ейдриън Ивашков. — Произнесе името му по същия начин, по който го произнасяха всички останали.
— Да, зная.
— Това е вторият път, когато те виждам с него.
— Да — отвърнах забързано. — Понякога излизаме заедно.
Дмитрий повдигна вежди, след което отметна глава назад, за да посочи посоката, от която дойдохме.
— И дълго ли оставаш в стаята му?
Хрумнаха ми няколко подходящи отговора, но най-язвителният сам изскочи от устните ми.
— Какво става между него и мен, не е твоя работа. — Успях да докарам интонация, много подобна на онази, с която той бе изрекъл същото, когато стана дума за отношенията му с Таша.
— Всъщност, докато си в Академията, това, което правиш, е моя грижа.
— Не и когато става дума за личния ми живот. Тогава нямаш думата.
— Още не си пълнолетна.
