Това всъщност беше основно правило в цялата дейност на пазителите, но за Мия, изглежда, беше нещо ново. Очите й се разшириха от нетърпение.
— И какво още? Какви видове магии се използват?
Поклатих глава.
— Не зная. Всъщност не зная как действа магията, пък и както вече ти споменах, това са само… истории, които съм слушала. Предполагам, че ти просто трябва да откриеш начините, как да се използва твоят елемент като оръжие. Както например… тези, които използват елемента огън, имат голямо предимство, защото огънят убива стригоите, така че на тях им е лесно. А тези, които владеят елемента въздух, могат да задушават враговете си. — Аз действително бях почувствала как действа последната магия чрез връзката ни с Лиса. Беше ужасно.
Очите на Мия се разшириха още повече.
— Ами тези, които използват елемента вода? — попита тя. — Как може водата да нарани стригоите?
Замълчах.
— Аз, хм, нищо не съм чувала за елемента вода.
Съжалявам.
— Но имаш ли все пак някакви идеи? И има ли начини някой като мен да се научи да се бие?
Аха. Значи за това било всичко. Излиза, че хрумването й съвсем не бе толкова налудничаво, колкото предполагах. Спомних си колко възбудена изглеждаше тя на събранието, когато Таша говореше да се нападат стригоите изпреварващо. Мия искаше да отмъсти на стригоите заради смъртта на майка си. Не е чудно, че толкова добре се разбираше с Мейсън.
— Мия — заговорих с благ тон, като задържах вратата, за да мине преди мен. Вече почти бяхме стигнали до фоайето. — Зная колко силно искаш да… да направиш нещо. Но мисля, че за теб ще е по-добре да се отдадеш на скръбта.
Тя почервеня и внезапно пред мен се появи нормалната, гневна Мия, която познавах.
— Не ми говори отвисоко.
— Хей, изобщо не ти говоря така. Казах го съвсем сериозно. Мисля, че не бива да предприемаш нищо прибързано, необмислено, особено сега, когато си толкова разстроена. Освен това… — Реших да преглътна последните си думи.
Тя присви очи.
— Какво?
Майната й. Трябваше да го узнае.
— Е, всъщност не зная колко равностоен противник може да е този, който владее елемента вода в схватка със стригоите. Вероятно това е елементът с най-малка полза в борбата с тях.
Лицето й се изкриви от гняв.
— Ти си истинска кучка, знаеш ли?
— Просто ти казвам истината.
— Тогава ми позволи и аз да ти кажа една друга истина. Когато работата опира до отношения с момчета, ти си пълна идиотка.
Помислих си за Дмитрий. Обвинението не беше много далеч от истината.
— Мейсън е страхотен — продължи тя. — Едно от най-готините момчета, които познавам… а ти дори не го забелязваш! Той е готов на всичко заради теб, а ти се хвърляш в обятията на Ейдриън Ивашков.
Думите й ме изненадаха. Възможно ли е Мия да си пада по Мейсън? И въпреки че определено не се бях хвърлила в обятията на Ейдриън, не изключвах вероятността отстрани да изглеждаше именно по този начин. И дори да не беше вярно, Мейсън пак можеше да се почувства наранен и огорчен.
— Имаш право — казах.
Мия ме зяпна, толкова потресена, че се бях съгласил с нея, че през останалата част от пътя не каза нищо.
Стигнахме до онази част от сградата, която се разделяше на две отделни крила — за момчетата и за момичетата. Докато другите се разотиваха, аз хванах ръката на Мейсън.
— Почакай — Много силно желаех да го успокоя, да го уверя, че нямам сериозни намерения към Ейдриън. Обаче малка част от мен се питаше дали наистина исках да съм с Мейсън, или просто ми допадаше идеята той да ме желае и съвсем егоистично не исках да го изгубя като обожател. Той се спря и ме погледна. Лицето му имаше предпазливо изражение.
— Исках да ти кажа колко съжалявам. Не биваше да ти викам след онова сбиване — зная, че просто се опитваше ми помогнеш. А пък за Ейдриън… нищо не се е случило.
— Не изглеждаше така — отвърна Мейсън. Но лицето му се отпусна и част от гнева му се разсея.
— Зная, но повярвай ми, всичко стана по негова инициатива. Той е решил, че си пада по мен.
Тонът ми, изглежда, е бил доста убедителен, защото Мейсън се усмихна.
— Добре. Е, не е трудно да го разбере човек.
— Не се интересувам от него — продължих. — Или от някой друг. — Беше малка лъжа, но не мисля, че в момента това имаше значение. Скоро щях да забравя Дмитрий, а пък Мия имаше право за Мейсън. Той беше чудесен, сладък, умен. Щях да бъда пълна идиотка, ако не му обърна внимание… нали?
Ръката ми още беше притисната в неговата и го притеглих към мен. Не се нуждаеше от други сигнали. Наведе се над мен и ме целуна, при което се оказах притисната до стената — много подобно на целувката с Дмитрий в гимнастическия салон. Разбира се, не беше както тогава с Дмитрий, но по свой начин беше приятно. Обвих ръце около Мейсън и го притеглих още по-плътно към себе си.
— Можем да отидем… някъде — прошепнах.
Той се отдръпна и се засмя.
— Не и когато си пияна.
— Не съм… вече не съм пияна — промърморих, като се опитах отново да го придърпам към мен.
Той ме целуна леко по устните и се отдръпна назад.
— Достатъчно си пияна. Слушай, никак не ми е лесно да те отблъсна, повярвай ми. Но ако утре още искаш да си с мен, когато си трезва, тогава ще поговорим.
