Само преди няколко секунди Мел гневно крещеше на кулата, настоявайки за трети път да накарат Джо Патрони да изключи двигателите. Мел бе сигурен, че диспечерът препредава заповедите му, но Джо не им обръщаше никакво внимание. Гневът му още не бе преминал, и той бе готов сериозно да се разправя с Джо заради отказа му да се подчини или поне да потвърди заповедите на генералния директор при спешни, свързани с безопасността обстоятелства. Но Мел знаеше, няма да вдига разправии. Патрони беше успял в задачата си и никой човек със здрав разум не би вдигал скандали след такъв сериозен успех. А това постижение още повече щеше да засили легендарната слава на Патрони.
Снегорините и грейдерите бавно се отдалечаваха.
Мел отново превключи на честотата на кулата:
— Говори кола номер едно. Самолетът, който задръстваше писта три-нула, е вече отстранен. Останалите коли и техника също се прибират. Ще остана да инспектирам пистата.
Мел включи прожектор към колата си и освети повърхността на пистата. Таня и репортерът Томилсън също се взираха навън. Случваше се при подобни инциденти работниците да забравят на пистата разни инструменти или материали, които можеха да се окажат особено опасни за излитащи или кацащи самолети. Но този път под светлините на прожекторите не се виждаше нищо освен неравната снежна покривка.
Последният от снегорините вече завиваше на близката пресечка. Мел даде газ и го догони. И тримата се чувствуваха емоционално изтощени и изцедени до смърт след мъчителното напрежение през последните няколко минути, но вътрешно признаваха, че истински напрегнати мигове тепърва предстоят.
След като завиха зад снегорините, Мел докладва по радиото:
— Писта три-нула е чиста и готова за ползуване.
Обгърнат в облаци, самолетът на „Транс Америка“ „Златната флотилия“ се намираше на десет мили от летището и на хиляда и петстотин фута височина.
След още една кратка почивка Ансън Харис отново седна зад щурвала.
Радарният диспечер от летище „Линкълн“, чийто глас изглеждаше смътно познат на Върнън Димирест, последователно променяше курса им и ги спускаше с меки завои.
Двамата пилоти разбираха, че ги водят вещо и разумно, и независимо към коя от двете писти ще ги насочат, кацането можеше да се осъществи без особени маневри. Всеки момент очакваха да им съобщят дали три-нула ще бъде освободена.
И колкото повече наближаваше този момент, напрежението у двамата пилоти нарастваше.
Сай Джордън се бе върнал в кабината по нареждане на капитан Димирест, за да изчисли теглото им при кацане заедно с остатъка от горивото. След като изпълни всичките си задължения като бордови инженер, Джордън се върна на своята аварийна позиция в предния пътнически салон.
Ансън Харис и Димирест извършиха своите приготовления за аварийно кацане с повреден стабилизатор.
Тъкмо бяха приключили, когато д-р Компаньо се появи в кабината:
— Искам да ви съобщя, че вашата стюардеса мис Мейгън идва на себе си. Ако успеем незабавно да я отведем в болница, сигурен съм, че ще се оправи.
Димирест, чувствувайки, че няма сили да прикрие обхваналото го вълнение, реши да замълчи. Затова Ансън Харис се обърна назад и каза:
— Благодаря ви, докторе. Остават ни още няколко минути.
В пътническите салони бяха взети всички необходими предохранителни мерки. Ранените, с изключение на Гуен Мейгън, бяха привързани с предпазни колани. Двамата лекари стояха от двете страни на Гуен, за да я придържат при кацането. На останалите пътници бе обяснено как да се държат в случай на изключително тежко кацане и при неочаквани усложнения.
Старата дама мисиз Куонсет най на края се поизплаши и здраво стискаше ръката на своя приятел музикант. Лека-полека я обзе и умората след този изпълнен с приключения и усилия ден. Преди малко тя се почувствува горда и поласкана от обръщението на капитан Димирест към пътниците, препредадено от една от стюардесите. Капитанът й благодареше за оказаната помощ. И тъй като мисиз Куонсет бе изпълнила отлично своята роля, капитан Димирест й обещаваше да спази своята дума за пътуване до Ню Йорк. Колко възхитително от негова страна, мислеше си Ейда Куонсет! Такъв мил човек, а за колко неща има да мисли в момента! А сега тя се питаше, щеше ли да оцелее, за да осъществи обещаното от него пътуване.
Джуди, племенницата на митническия инспектор Стандиш, държеше бебенцето в ръце и сега го върна на майката. Бебето най-малко се интересуваше какво става на борда и сладко спеше.
Капитан Върнън Димирест провери по указанията за товара, нанесени от втория пилот върху таблицата в графата „тегло-скорост“, и сухо отсече:
— Поддържай скорост сто и петдесет възли!
С тази скорост те трябваше да навлязат в зоната на летището, съобразявайки се с товара си и повредения стабилизатор.
Харис кимна. С навъсено лице той се присегна да нагласи ограничителната стрелка на индикатора за скоростта. Същото направи и Димирест.
Дори на най-дългата писта кацането им щеше да бъде опасно.
