Летище полностью

Скоростта — повече от сто и седемдесет мили в час — бе дяволски голяма за кацане. И двамата пилоти знаеха, че при такава скорост на самолета му бе нужна дълга писта, след като докосне земята. При това скоростта бавно щеше да намалява заради голямото тегло. А да намалят скоростта, която Димирест току-що бе определил, би било самоубийство. Самолетът щеше да изгуби скорост, да стане неуправляем и да падне на земята като камък.

Димирест протегна ръка към микрофона. Точно в този миг гласът на Кийт Бейкърсфелд оповести:

— „Транс Америка“, 2, завийте надясно, направление две-осем-пет! Писта три-нула е свободна!

— Господи, боже! — въздъхна Димирест. — Тъкмо навреме!

Той включи микрофона и потвърди съобщението.

Двамата пилоти прегледаха отново контролния лист преди кацането. Чу се глух звук — колесниците се спуснаха.

— Снижавай! — каза Харис. — Скоро ще кацаме. Дай, боже, и тази писта да ни стигне.

Димирест изръмжа в знак на съгласие. Той се взираше пред себе си, мъчейки се да проникне с поглед през облаците и мрака, да улови светлинките на летището, които скоро трябваше да се появят. Мислите му, въпреки външното самообладание, непрекъснато кръжаха около повредата на самолета. Те все още не знаеха колко сериозни бяха разрушенията и какви вторични усложнения се бяха появили по време на трудния обратен полет. Най-напред тази ужасна зееща дупка в корпуса. После тежко кацане с висока скорост… Господи! Цялата опашна част може да се отцепи… Станеше ли това, мислеше Димирест, при скорост сто и петдесет възела, с нас е… Ах, този кучи син с бомбата. Жалко, че загина! Димирест искаше със собствените, си ръце да го хване за гърлото и да му разбие черепа.

До него капитан Ансън Харис, водейки самолета по уреди, увеличи скоростта на спускането от седемстотин на осемстотин фута за минута.

Димирест искрено желаеше сам да пилотира. Ако на мястото на Харис беше по-млад пилот или с по-нисък чин, Димирест би поел изцяло управлението. Но в случая Харис пилотирани безупречно… Дано така безупречно осъществи и кацането. Мислите на Димирест се върнаха към пътническия салон. Гуен, почти пристигнахме! Дръж се още малко! Сега бе по-сигурен отвсякога, че ако тяхното дете оживее, все някак си той, Гуен и Сара щяха да се разберат.

По радиото се разнесе гласът на Кийт Бейкърсфелд:

— „Транс Америка“ 2, спускате се нормално. На пистата има лека снежна покривка, духа северозападен вятър, тридесет възела. Имате всички предимства при кацането.

След няколко секунди те излязоха от облака и пред очите им блеснаха светлините на пистата.

— „Линкълн“ подход — извика Димирест, — виждаме пистата!

— Разбрано, Полет 2 — диспечерът не скри облекчението си. — Даваме разрешение за кацане. Превключете на честота на наземния диспечер, когато сте готови. Успешно приземяване! Край.

Върнън Димирест натисна два пъти бутона на своя микрофон. В авиационния код това означаваше „Благодаря!“

Ансън Харис отчетливо заповяда:

— Включете светлините за кацане. Задкрилките под наклон петдесет градуса.

Димирест изпълни командата. Самолетът стремително се спускаше.

Харис предупреди:

— Може би ще имам нужда от помощ в кормилното управление.

— Готов съм да помогна!

Димирест постави крака върху кормилните педали. Когато скоростта започне да спада, кормилното устройство поради повредата в стабилизатора ще бъде неповратливо и може би двамата пилоти ще трябва да вложат всичката си физическа сила, за да овладеят управлението.

Те се понесоха с рев над аеродрума — пред тях светлините на пистата блестяха като перлена огърлица. От двете й страни се издигаха грамади от сняг, а зад тях се простираше нощната тъма. Харис се снижи, доколкото му стигаше кураж. Близостта със земята правеше изумителната им скорост още по-осезаема. И на двамата пилоти близо две мили дългата писта им се струваше невероятно къса.

Харис изравни самолета и затвори и четирите дросела. Грохотът на реактивните двигатели затихна и се чу острото, пронизително свирене на вятъра. Щом приближиха към пистата, пред очите на Димирест се мярнаха мъглявите очертания на струпани аварийни коли, които щяха да ги следват до края на пистата. А нищо чудно да ни потрябват! — помисли си той. — Дръж се, Гуен!

Те все още бяха във въздуха, скороста почти не намаляваше.

Изведнъж самолетът се тръшна на земята. Тежко. И продължи бързо напред. Харис бързо вдигна задкрилките и включи реверсивните клапи. Със страхотен рев двигателите преминаха на спирачен режим.

Бяха изминали три четвърти от пистата, а все още не бяха намалили достатъчно скоростта.

— Рулирай надясно! — изкрещя Харис.

Самолетът изви наляво. Димирест и Харис с общи усилия го удържаха на пистата. Но вече достигаха края й — пред тях отвъд бялата купчина сняг зееше като мрачна пещера.