— Добре тогава: учителката, мис Кързън, ни даде за домашно да напишем всички хубави неща, които мислим, че ще се случат през следващия месец.
Той с нежност си помисли, че разбира ентусиазма на Либи. Почти всичко на нея й изглеждаше хубаво и вълнуващо, а малкото лоши неща тя отхвърляше настрана и лесно забравяше. Питаше се, докога ли щеше да продължи щастливото време на невинността?
— Много хубаво, чудесно — отвърна Мел.
— Татенце, ще ми помогнеш ли?
— Стига да мога.
— Искам карта за февруари.
Мел се усмихна. Либи си имаше своя словесна стенография, която понякога бе по-изразителна от конвенционалните думи. Но сега му хрумна, че не би било зле, ако той самият хвърли поглед на картата за времето през февруари.
— Има такъв календар в чекмеджето на бюрото ми в моята стая. — Мел й обясни къде точно да го намери и чу тропота на малките й крачета: явно Либи изхвръкна от стаята, като забрави телефона. И вероятно Роберта, предположи Мел, безмълвно го затвори.
Мел излезе от кабинета си и премина по административния етаж, който се простираше над цялата аерогара. Тежкото си палто носеше на ръка.
За миг той се поспря и се загледа в гъмжащата зала под себе си, която през последния половин час сякаш се бе изпълнила с още повече хора. Всяко възможно местенце в чакалните помещения беше заето. Информационните гишета и справочните бюра бяха обкръжени от тълпи, виждаха се немалко военни униформи. Пред пътническите гишета на всички аеролинии се нижеха толкова дълги опашки, че краищата им се губеха от погледа. А на самите гишета броят на касиерите и инспекторите бе набъбнал двойно, тъй като служители от предишните смени бяха задържани в извънработно време; пред тях, като партитури на диригентски пулт, бяха разгърнати разписания и схеми за настаняване на пътници.
Закъсненията в полетите и промените на маршрутите, причинени от бурята, подлагаха на сериозно изпитание както разписанията, така и човешкото търпение. Точно срещу Мел, на касата на компанията „Браниф“, един млад човек с руса коса и с жълт шал около врата си протестираше високо:
— Ама че нахалство! Да ме карате да летя до Канзас сити, за да стигна до Нови Орлеан! Та вие прекроявате географията бе, хора! Кой ви даде толкова власт, та се побъркахте!
Срещу него касиерката, приятно тъмнокосо момиче на около двадесетина години, прокара ръка по челото си и отговори с професионална търпеливост:
— Можем да ви предложим директен маршрут, сър, но не знаем кога. Заради времето, разбирате, и най-дългият път се оказва най-бърз, а стойността на билета е същата.
Зад мъжа с жълтия шал другите пътници — всеки със своите си проблеми — нетърпеливо напираха.
Пред гишетата на „Юнайтид еърлайнз“ се разигра малка пантомима. Добре облечен бизнесмен, наклонен напред, тихо говореше нещо. По изражението и действията му Мел можеше да отгатне какъв бе разговорът.
„Много бих искал да се прехвърля за следващия полет…“
„Съжалявам, сър, но всички места са заети. Както виждате, дълъг е списъкът на чакащите резерви…“ Но още преди касиерът да довърши изречението си, вдигна очи и замлъкна. Пътникът бе разтворил чантата си. Внимателно, но настойчиво той потупваше по нея с пластмасовия купон за багажи. Този купон показваше, че пътникът е член на Клуба „100000 мили“, създаден от „Юнайтид еърлайнз“ за най-редовните си и предпочитани клиенти — един вътрешен елит, който всички компании се стараеха да си създадат. Изражението на чиновника се промени. Гласът му също се снижи.
„Струва ми се, че ще уредим нещо, сър!“ Моливът се издигна, задраска името на някой от другите пасажери (някой, дошъл много по-рано и с право да получи билет) и записа на негово място името на бизнесмена. Хората от опашката не забелязаха нищо.
Мел знаеше, че подобни неща стават във всички авиокомпании по всички летища. Единствено наивните или неосведомените вярваха, че списъците за реда и за резервациите се спазват с неотклонна безпристрастност. В този момент погледът му спря върху нова тълпа от пътници, вероятно направо от града, която се появи на входа на аерогарата. Те отърсваха снега от дрехите си: видът им говореше явно, че виелицата навън бе станала още по-люта. Новодошлите бързо бяха погълнати от общата тълпа.
Малцина от осемдесетте хиляди пътници, които се тълпяха на аерогарата всеки ден, вдигаха поглед към административния етаж, а още по-малко бяха тия, които забелязаха тази вечер Мел. А той стоеше горе и ги наблюдаваше. В съзнанието на повечето хора летището се свързваше само с въздушни пътища и самолети. Те едва ли се замисляха, че съществуват административни помещения, а един административен апарат — невидим, но сложен, съставен от стотици служители — непрестанно работеше, за да може летището да функционира.
А може би така е по-добре, мислеше си Мел, като слизаше надолу с асансьора. Ако хората знаеха повече, вероятно скоро биха открили недостатъците в работата на летището и опасностите, които се криеха зад тях, и не биха летели така спокойно и сигурно, както сега.
