От централната зала той се запъти към крилото на „Транс Америка“. Когато наближи към регистрационното бюро, към него пристъпи един от униформените служители.
— Добър вечер, мистър Бейкърсфелд! Таня Ливингстън ли търсите?
Колкото и да са отрупани хората с работа, помисли си Мел, винаги ще им остане време за клюки. Зачуди се до каква степен го свързват с Таня.
— Да — отвърна той. — Нея търся.
Чиновникът кимна с глава към вратата с надпис: „Само за служители на компанията“.
— Ще я намерите вътре, мистър Бейкърсфелд. Току-що ни се случи малка неприятност и Мисис Ливингстън се занимава със случая.
В малкия салон, който понякога използуваха за приемна на ВИП-ове, младо момиче с униформа на касиер от „Транс Америка“ истерично ридаеше. Таня Ливингстън я постави да седне.
— Успокой се — делово каза Таня, — изчакай. Когато дойдеш на себе си, ще говорим.
Таня също седна и изопна тясната си униформена пола. Освен риданията на младото момиче в стаята се чуваше и слабото бръмчене на климатичната инсталация.
Между двете жени имаше около петнадесетина години разлика. Момичето едва бе навършило двадесет, а Таня влизаше във втората половина на тридесетте. Изведнъж Таня почувствува, че пропастта помежду им е много по-голяма. Сигурно, мислеше си тя, защото съм изпитвала разрушителните удари на семейния живот — макар и отдавна и за кратко, но все пак е било.
Ето на — днес за втори път осъзнаваше годините си. Първият път бе сутринта, като се вчесваше, и забеляза издайнически сребърни нишки сред ниско подстриганата си яркочервена коса. Днес сребристото бе повече, отколкото преди месец. Тези случаи й напомниха, че четиридесетте са по-близо, отколкото й се искаше, и че наближава възрастта, когато жената трябва да знае накъде върви и защо. Жегна я и друга мисъл: след около петнадесетина години собствената й дъщеря щеше да е на възрастта на момичето, което сега хълцаше пред нея.
Момичето — казваше се Патси Смит — изсуши зачервените си очи с голямата памучна кърпичка, която Таня й подаде. Заговори с мъка, като едва сподавяше сълзите си.
— Те не биха говорили така… така грубо… ъх… в къщи… на жените си…
— За пасажерите ли говориш?
Момичето кимна.
— Да, но някои разговарят по този начин и в къщи — каза Таня. — Когато се ожениш, ще разбереш, макар че не ти го пожелавам. Но ако искаш да ми съобщиш, че мъжете се държат като грубияни, щом плановете за пътуванията им се объркат, съгласна съм с тебе.
— Правех всичко, което е по силите ми… Не само аз… Всички ние и днес, и вчера, и завчера… Но когато ти говорят така…
— Искаш да кажеш, че се държат с тебе, сякаш ти си предизвикала снежната буря. Нарочно, за да им объркаш плановете…
— Да, особено този, последният. Допреди това всичко вървеше нормално.
— Какво точно се случи? Повикаха ме, когато всичко бе вече свършило.
Момичето започна да идва на себе си.
— Ами… той имаше билет за Полет 72, който бе анулиран заради времето, аз му осигурих място за 114-ти, но той го пропуснал. Каза, че бил в ресторанта и не чул повикването на пътниците.
— Повиквания за полетите не се правят в ресторанта. Това е написано с ей такива букви на всяко меню.
— Аз му казах това, Мисис Ливингстън. Но той продължаваше да се заяжда. Сякаш аз бях виновна, че е изпуснал самолета. Каза, че всички сме некадърни и заспали.
— Повикахте ли отговорника си?
— Да, но той беше зает.
— Тогава ти какво направи?
— Осигурих му място за Полет 2122. Той пожела да знае кой филм ще се прожектира на борда. Проверих, но той каза, че го бил гледал. И отново почна да се заяжда. Искал филма, който щели да дават на анулирания полет. Искаше да го прехвърля на самолет, където дават филма, който той иска. А през цялото време другите пътници напираха на гишето. Някои протестираха на глас, че съм била много бавна. И като каза това за филма, аз вече не издържах… — Момичето се поколеба: — Тогава май че нещо излетя във въздуха.
Таня й подсказа:
— Тогава ли хвърлихте разписанието?
Патси Смит кимна съкрушено. Беше готова всеки момент да се разплаче отново.
— Не знам какво ми стана, Мисис Ливингстън. Хвърлих го пред него и му казах сам да си избира полет.
— Надявам се — поде Таня, — че си успяла да го удариш в лицето.
Момичето ококори очи. Вместо сълзи в тях проблесна усмивка:
— Цапнах го, разбира се. — Тя помисли, после се разсмя. — Само да бяхте видели изражението му! Беше изумен! Но после… — тя отново стана сериозна.
— Знам останалото. Нервите ти не издържат, избухваш в сълзи и те изпращат тук да се наплачеш. Сега вече си спокойна и ще си отидеш в къщи с такси.
— Как, това… това ли е всичко? — Момичето беше като зашеметено.
— Да, разбира се. Очакваше да те уволним, така ли?
— Ами… не знаех…
— Естествено, бихме могли — каза Таня, — тъй като подобни действия не търпим, но ти, Патси, няма да постъпиш друг път така, нали? Никога?
— Да, разбира се. Един път ми стига. — Момичето поклати твърдо глава.
