— Вярно е — рекох. — Но никой не ти дава почивен ден по време на подготовката. Не и в тренировъчна база.
— Келам не е точно тренировъчна база — възрази Деверо. — Разполагам с информация, че там са разположени две пехотни роти, които редуват присъствието си. Едната пристига, другата заминава. Войниците, които си заминават, получават отпуск. Не един, а много почивни дни.
Не отговорих.
— Трябва да се свържеш с прекия си началник и да му обясниш, че никак не изглежда добре.
— Той вече го знае — отвърнах. — Това е причината да съм тук.
Тя помълча известно време, после тръсна глава.
— Ще те помоля за една услуга.
— Каква?
— Иди да огледаш още веднъж останките на онази кола. Виж дали ще откриеш регистрационен номер или нещо друго, което да помогне за идентификацията иМ. Пелегрино не успя да намери нищо.
— Защо би се доверила на моята преценка?
— Защото си син на морски пехотинец. И защото знаеш, че ще те тикна зад решетките, в случай че скриеш или унищожиш веществени доказателства.
— Какво искаше да каже Мириам, като ти пожела повече късмет в сравнение с предишните два случая?
Тя не отговори.
— Какви са тези два случая?
Красивото лице на Деверо помръкна.
— Две момичета бяха убити миналата година. По същия начин, с прерязани гърла. Разследването не стигна до никъде и беше прекратено. Джанис Мей Чапман е третата в рамките на девет месеца.
20
Без да каже нито дума повече, Елизабет Деверо седна зад кормилото на служебния каприс и потегли. Описа широк обратен завой около мен и пое на север, към центъра на града. Скоро я изгубих от поглед, но продължих да се взирам в тази посока. Десет минути по-късно навлязох в чертите на града, преодолял цялата пуста отсечка от пътя. Тръгнах по главната улица, значително по-широка от пътя. Откъдето и да я погледнеш, си беше улица, отговаряща на името си. Беше започнала да се пробужда. Магазините вече бяха отворени. Преброих две коли и двама пешеходци. Толкоз по въпроса за оживлението. Картър Кросинг със сигурност не беше в първата десетка на най-оживените градове.
Вървях по десния тротоар. Подминах железарията, аптеката, хотела, ресторанта и празния парцел до него. Колата на Деверо не беше на паркинга пред шерифската служба. Липсваха и другите полицейски коли. На тяхно място бяха паркирани два очукани пикапа. Вероятно на диспечерката и на завеждащия приемната. Местни хора, които едва ли членуваха в профсъюз, за да се ползват с някакви привилегии. Отново си помислих за приятеля си Стан Лаури и неговите обяви за работа. Той с положителност се целеше по-високо, защото обстоятелствата го налагаха. Имаше гаджета (не едно), които искаха да ядат.
Стигнах до Т-образното кръстовище и завих надясно. Пътят пред мен се простираше прав и абсолютно пуст. С тесни банкети и дълбоки канавки. Платното се издигаше леко преди прелеза. Отвъд него потъваше в гората, със същите тесни банкети и дълбоки канавки.
От моята страна на прелеза беше спрял някакъв пикап. Голям, грозен, боядисан с мече в тъмен цвят. В кабината седяха двама души, втренчили погледи в мен. Кожени якета, татуировки, дълги мазни коси.
Новите ми познайници от предишната нощ.
Продължих с умерена крачка към тях. Нито бавно, нито бързо. На двайсетина метра от пикапа вече можех да различа лицата им. И те моето.
Този път слязоха. Вратите на пикапа се отвориха едновременно. Двамата бавно заеха позиция пред предната броня. Еднакви на ръст, с еднакво телосложение. Като братовчеди. Високи поне метър и осемдесет и пет, тежащи по стотина килограма. Дълги жилести ръце с тежки пестници. Бяха обути с работни ботуши.
Продължих още малко и спрях на три метра от тях. Достатъчно близо, за да усетя миризмата, която излъчваха. Бира, тютюн, остра пот, мръсни дрехи.
— Пак здрасти, войниче — поздрави ме онзи отдясно.
Очевидно той беше шефът. Беше зад кормилото и при двете ни срещи и проговаряше пръв. Освен ако другият не беше мозъкът, който не си пада по приказките. Което ми се стори малко вероятно.
Не отговорих, разбира се.
— Накъде си тръгнал? — попита шефът.
Премълчах.
— Според мен отиваш в Келам — отговори си сам той. — Този път не води никъде другаде.
Ръката му описа широка дъга и посочи правото шосе, лишено от каквито и да било отклонения. После отново се обърна с лице към мен.
— Снощи каза, че не си от Келам, но ни излъга.
— Може би живея от другата страна на линията — отвърнах.
— Не — поклати глава той. — Ако беше така, отдавна да сме те посетили.
— С каква цел?
— Да ти обясним нещата от живота. Всяко място си иска подходящите хора.
Пристъпи крачка напред, последван от приятеля си. Миризмата стана по-силна.
— Трябва ви една хубава баня, момчета — рекох.
— Къде беше тази сутрин? — попита шефът.
— Не ви трябва да знаете.
— Напротив.
— Слушай какво ти казвам.
— Не си добре дошъл тук.
— Живеем в свободна страна.
— Не и за такива като теб.
