На светло бях далеч по-склонен да приема мнението на Пелегрино, че колата е била синя. С лек оттенък на сиво. Като зимно небе. Може би някога бе започнала живота си именно с този цвят, а може би синьото беше леко избеляло с годините. Но, така или иначе, успях да открия едно-две недокоснати от огъня места, които позволяваха по-конкретно заключение. Едното от тях беше във вътрешността на жабката, друго под полуразтопената пластмасова облицовка на една от вратите. И това беше всичко. Абсолютно нищо друго не беше оцеляло. Никакви лични вещи, никакви документи, никакви смачкани хартийки. Разбира се, не можех да разчитам и на запазени косми или тъкани, да не говорим за колани, ремъци или ножове.
Избърсах длани в панталона си и поех обратно в посоката, от която бях дошъл. Двамата бяха изчезнали заедно с пикапа си. Предположих, че пръв се е свестил Мълчаливия мозък. Подчиненият. Него не го ударих толкова силно. Вероятно бе завлякъл приятеля си в кабината и бавно бе потеглил. Доволен, че му се е разминало. Нищо сериозно, само лека контузия. Поне за него. Другият може би щеше да страда от главоболие. В продължение на пет-шест месеца, не повече.
Изправих се на мястото, от което си бяха тръгнали, и отправих взор към друга черна кола, която се приближаваше от запад. Още един линкълн, бърз и стремителен, който леко се полюшваше от неравностите на пътя. С отлично пастирана каросерия и затъмнени стъкла. Профуча покрай мен, без да намалява скоростта, изхлопа на прелеза и изчезна от другата страна на малкото възвишение по посока на Келам.
Проследих го с поглед, после се обърнах и продължих пътя си. Нямах конкретна цел, тъй като бях приключил със задачите за деня. Вече бях огладнял и се насочих към ресторанта на главната улица. Салонът беше празен. Оказах се единственият клиент. На смяна беше вчерашната сервитьорка, която ме пресрещна още при гардероба и попита:
— Вие ли сте Джак Ричър?
— Да, госпожо — кимнах аз.
— Преди около час се отби някаква жена, която питаше за вас.
21
Сервитьорката се оказа типичната свидетелка. Тотално неспособна да опише жената, която ме беше търсила: висока или ниска, слаба или дебела, стара или млада. Нямаше никакъв спомен, не я беше попитала за името, не беше си съставила мнение за статуса или професията иМ, или какво я свързва с мен. Не беше видяла кола или друго превозно средство. Помнеше само усмивката и въпроса иМ: дали в града се е появил един много едър и много висок мъж, отговарящ на името Джак Ричър.
Благодарих иМ за информацията, а тя ме настани на обичайната маса. Поръчах си парче пай и чаша кафе, а след това я помолих за монети и иМ подадох банкнота от пет долара. Тя отвори касовия апарат и ми връчи фишек с монети от по двайсет и пет цента. После ми донесе кафето и каза, че паят ще бъде готов след малко. Аз прекосих празния салон по посока на телефонния автомат, разкъсах фишека с два пръста и набрах номера на Гарбър. Той вдигна лично още на второто позвъняване.
— Изпращал ли си други агенти тук? — попитах.
— Не. Защо?
— Някаква жена ме е търсила по име.
— Каква жена?
— Не знам. Все още не ме е намерила.
— Не е от моите — рече Гарбър.
— Освен това видях два линкълна, които пътуваха към Келам. Шефове от министерството или политици.
— Каква е разликата?
— Имаш ли нещо ново от Келам?
— Нищо, което да е свързано с шефове от министерството или с политици — отвърна той. — Чух, че Мънро е поел по някаква медицинска следа.
— Медицинска ли? Каква по-точно?
— Не знам. Да си открил медицински аспект в разследването?
— Свързан с евентуалния извършител? Не съм. С изключение на въпроса за охлузването, който ти зададох предишния път. Жертвата е ожулена здравата. Извършителят трябва да е в подобно състояние.
— Те всички са ожулени от чакъла. Вероятно имат някакво шантаво тренировъчно трасе, по което тичат до припадък.
— Включително и отряд «Браво» въпреки скорошното си завръщане?
— Най-вече отряд «Браво» след скорошното си завръщане. Тук става въпрос за високо самочувствие. Те са изключително твърди типове, или се мислят за такива.
— Открих регистрационния номер на смачканата кола. Светлосиня, от Орегон.
Продиктувах цифрите, които помнех наизуст, и чух как Гарбър ги записва.
— Обади ми се след десет минути — каза той. — Дотогава не говори с никого. С абсолютно никого, ясно?
Наруших заповедта и заприказвах сервитьорката. Благодарих иМ за пая и кафето, а тя остана край масата ми малко по-дълго от необходимото. Явно имаше нещо наум. Оказа се, че е разтревожена, защото признала пред непознатата, че ме е виждала. Беше готова да се почувства виновна, а аз останах с впечатлението, че Картър Кросинг е място, където никой не си пъха носа в чуждите дела, а малка част от населението просто не желае да привлича вниманието.
Казах иМ да не се тревожи. На този етап бях почти наясно със самоличността на тайнствената жена. По метода на елиминацията. Кой можеше да разполага с информация за мен? А дори и с физическо описание?
