Кухнята беше оборудвана с всичко необходимо, но аз се съмнявах, че Чапман си е падала по готвенето. Ръчната иМ чанта беше поставена на плота, опряна в стената на хладилника. Семпла, изработена от кожа, с магнитно капаче. Тъмносиня на цвят. Може би оставена у дома именно поради цвета. Не бях запознат с последните тенденции на модата, но ми се струваше малко вероятно жълтата рокля да отива на синя чанта. Въпреки че подобни цветови комбинации се срещаха често в лентичките за ордени, а жените в униформа, които познавах, бяха готови на убийство да се сдобият с една от тях.
Отворих капачето и надникнах. Вътре имаше тънко кожено портмоне, тъмночервено. Запечатано пакетче носни кърпички, химикалка, няколко монети и трохи. На дъното проблесна автомобилен ключ. Дълъг и назъбен, с вдлъбната пластмасова глава, върху която беше гравирана голяма буква Х.
— Хонда — обади се Деверо, неусетно появила се до мен. — Хонда сивик. Закупена нова преди три години от представителството на «Хонда» в Тюпълоу. В отлично техническо състояние.
— Къде е? — вдигнах глава аз.
— В гаража — отвърна Деверо и махна към вратата.
Извадих портмонето от чантата. В него нямаше нищо, освен малко пари и шофьорска книжка от Мисисипи, издадена преди три години. Снимката скриваше най-малко половината от привлекателността на Чапман, но въпреки това привличаше погледа. Парите бяха по-малко от трийсет долара.
Върнах портмонето обратно и оставих чантата на мястото иМ до хладилника. После отворих вратата, която беше посочила Деверо. Зад нея имаше малко мокро помещение с още две врати. Тази отляво водеше към задния двор, а от другата се влизаше направо в гаража. Там нямаше абсолютно нищо, освен хондата. Компактен сребрист автомобил без нито една драскотина. Просто стоеше и чакаше. Студен, търпелив, излъчващ едва доловима миризма на автомобилно масло. Около него имаше само цимент, гладък и добре почистен. Никакви кашони за пренасяне, никакви стари мебели, никакви непотребни вещи.
Абсолютно нищо.
Странно.
Отворих вратата към задния двор и излязох навън. Деверо ме последва.
— Е, какво ти е мнението? — попита тя. — Пропуснала ли съм нещо?
— Да — отвърнах аз. — Има неща, които всеки би трябвало да види.
— Какво съм пропуснала?
— Нищо. Говоря за неща, на които
— Какви неща? — повтори тя.
— По-късно ще ти обясня — отвърнах аз просто защото в същия миг вниманието ми беше привлечено от нещо друго.
37
Задният двор на Джанис Мей Чапман беше по-зле поддържан от предния. Всъщност изобщо не беше поддържан. Представляваше изоставена и тъжно изглеждаща поляна, подстригвана преди много време. Бурени вместо трева. В далечния иМ край се виждаше ниска дъсчена ограда, олющена и изгнила. Част от нея беше паднала.
Това, което беше привлякло вниманието ми от прага, беше едва забележима пътечка между орязаните бурени. Видях я единствено благодарение на следобедното слънце, което я осветяваше косо. Представляваше тясна лента от стъпкани съчки, малко по-тъмна от поляната, която криволичеше по посока на дупката в оградата.
Направих две крачки по нея, спрях и погледнах надолу. Земята пукаше под краката ми. Деверо се блъсна в мен.
Това беше второто докосване помежду ни.
— Какво става? — попита тя.
Вдигнах глава и я погледнах.
— Спокойно, едно по едно — казах аз и отново поех напред.
Пътечката прекосяваше оградата и продължаваше в запустяло поле, широко стотина метра. Далечният му край опираше в насипа на железопътната линия. Вдясно стърчаха два голи стълба, явно останали от някаква бариера. От тях започваше черен път, който чезнеше на изток.
— Старите дружки са иМ дошли до гуша — заявих аз. — Започнала е да им прави номера. Понякога е излизала по нормалния начин, понякога се е измъквала отзад. Обзалагам се, че част от обожателите иМ са казвали лека нощ, а след това са се промъквали отзад за нещо повече.
— Мамка му! — промърмори Деверо.
— Не я обвинявам. Нито пък обожателите иМ или старите квачки. Хората вършат подобни неща.
— Но това обезсилва техните показания.
— Това е била целта на Чапман. Никога не е допускала, че може да има някакво друго значение.
— Следователно ние не знаем кога се е прибрала и кога е излязла в последния ден от живота си.
Замълчах и се огледах. Нищо. Нито къщи, нито хора. Пуст пейзаж, пълна дискретност.
После се обърнах и отново огледах буренясалата поляна.
— Какво? — отново попита Деверо.
— Купила е това място преди три години, нали?
— Да.
— Била е на двайсет и четири.
— Да.
— Нормално ли е двайсет и четири годишни младежи да притежават недвижима собственост?
— Може би не.
— Без ипотека?
— Решително не. Но какво общо има с това дворът?
— Не си е падала по градинарството.
— Което не е престъпление.
— Предишният собственик също не е бил запален градинар. Случайно да го познаваш?
— Преди три години все още служех в Корпуса.
— Не е ли бил някой от кореняците, които помниш от дете? Може би още една стара квачка за попълване на комплекта?
— Защо питаш?
