— Освен ако не ги изпреварим, като открием Рийд Райли и му зададем някои въпроси.
— Няма да го открием. Предполагам, че вече е назначен за офицер за връзки с обществеността във военновъздушна база Туле.
— Къде е това?
— В Северна Гренландия. На покрива на света. Няма по-отдалечена база на ВВС от нея. Бил съм там. Летях на един «Локхийд С-5», който направи принудително кацане. Базата е част от системата за ранно предупреждение. Без слънчева светлина четири месеца от годината. Но в замяна разполага с радари, които могат да засекат топка за тенис на разстояние пет хиляди километра.
— Взе ли им телефона?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Ще трябва да го направим по друг начин. Вдругиден ще разбера какво ще изскочи от гората.
Тя не отговори. Заехме се с десерта. Ядяхме бавно, защото разполагахме с много време. В този момент нощният влак вероятно още не беше потеглил от Билокси.
Деверо все още се притесняваше от възрастния собственик на хотела и нямаше никакво желание да повтаря представлението в горния край на стълбището. По тази причина иМ дадох ключа си. Напуснахме ресторанта поотделно с десетминутна пауза. Това ми даде възможност да платя и същевременно да изпия още една чаша кафе. После тръгнах надолу по улицата, кимнах на стареца зад гишето и изкачих стълбите. Деверо веднага отвори на почукването ми и бързо затвори след мен. Беше свалила само обувките си и колана с пистолета. Всичко друго си беше на мястото — униформена риза, униформен панталон, конска опашка.
Заловихме се за работа като наркомани, които си загряват лъжицата. Без да бързаме, но и без да губим излишно време. Изпълнени с желание да инвестираме, нетърпеливи да получим печалбата. Тя започна с ластика, който придържаше косата иМ. Разтърси глава да я разпилее и ми се усмихна през плътната тъмна завеса. После разкопча горните три копчета на блузата си. Табелката с името и служебната значка натежаха и разтвориха тънката материя. Зърнах дълбок триъгълник гола кожа. Свалих ботушите и чорапите си, а след това измъкнах ризата от колана. Едната иМ ръка легна върху четвъртото копче на ризата иМ, а другата докосна колана.
— Избирай — рече.
Това се оказа трудна задача, но аз се заех с нея максимално задълбочено. Мислих дълго и напрегнато, но все пак стигнах до твърдо решение.
— Панталона.
Тя разкопча колана. Една безкрайна минута по-късно остана само по униформената риза.
— Сега е твой ред — рекох.
Тя избра другата възможност и аз свалих ризата си. Този път ме попита за белега от шрапнел и аз иМ предложих късата версия: нещастно стечение на обстоятелствата в началото на кариерата ми по време на рутинна визита в лагера на морската пехота в Бейрут. На няколко крачки от портала се взриви камион. Беше на стотина метра от мен.
— Чух за раняването на някакъв военен полицай там — кимна Деверо. — Ти ли си бил?
— Не знам — отвърнах. — Може би е имало и други колеги.
— Помагал си на ранените.
— Чиста случайност — рекох. — Самият аз имах нужда от доктор. Вечерта бях ял нещо от местната кухня, от което получих силно разстройство.
— Наградили са те със «Сребърна звезда».
— И с отравяне на кръвта — добавих. — Спокойно можех да мина и без тях.
Разкопчах горното копче на панталона си, а тя — последното на ризата си. Останахме по бельо, но не за дълго. Пуснахме водата в банята, влязохме във ваната и дръпнахме завесата. Използвахме всички сапуни и шампоани, които бяха на разположение. Миехме се един друг, от горе на долу, отвътре навън, странично. Никой на света не би се усъмнил във високите ни хигиенни стандарти и в липсата на усърдие при тяхната реализация. Останахме в банята, докато източихме цялото количество топла вода от бойлера на «Тусейнтс», а след това награбихме всички налични кърпи, за да не превърнем леглото ми в езеро. После се заловихме за сериозната работа. Тялото иМ излъчваше топлина и беше все още хлъзгаво от сапуна. Моето също. Тя беше стегната, стройна и пълна с енергия. Проявихме изключително търпение. По изчисленията в главата ми нощният влак трябваше да се намира северно от Кълъмбъс и южно от Абърдийн. На около шейсет километра и четирийсет минути от Картър Кросинг.
А четирийсет минути са достатъчно дълъг отрязък от време. Когато го съкратихме наполовина, вече знаехме почти всичко един за друг. Аз опознах начина, по който се движи, какво иМ харесва и какво обича. Тя знаеше същото за мен. Опознах туптенето на сърцето иМ под гръдния кош, усещах как ребрата иМ се движат, когато е задъхана, правех разлика между различните видове задъхване. Тя научи същите неща за мен — ранното предупреждение, появяващо се дълбоко в гърлото ми, нещата, които трябваше да прави, за да се зачерви кожата ми, къде обичах да бъда докосван, кое ме докарваше до лудост.
