Зад завесата имаше много интересни неща. Сандъче с треб, десетина други сандъчета, разопакован, но неработещ, пулт на комуникатор, активиран охранителен робот, чиито обективи непрекъснато следяха Кей. След като сложи плътно натъпкания пакет с наркотика в джоба си, Кей се върна при Артур.
— Често ли го пуша?
— Когато не ти вървят работите. Рядко. — Обичам ли нравоучителните разговори? — Естествено. — Разказвал ли съм ти за разликата между тичинките и плодниците? Артур се усмихна: — Да, когато навърших десет, ти ме извика в кабинета си… в капитанската каюта и каза: „Артур, ти вече порастваш и трябва да узнаеш за някои страни от живота на възрастните хора. Когато мъжът и жената се обичат и искат да имат малко бебе, те се занимават с някои неща…“ — Нима трябва да бъдеш такъв идиот? — попита Кей. — Да. Винаги и във всичко. Ти нали искаш да се държа естествено? — Добре. Сега ти си наред. — Бръснеш ли се? — Всекидневно. Освен в дните, в които се напушвам с треб. — Хъркаш ли, докато спиш? — Понякога. — Неспретнат ли си, когато мислиш, че никой не те вижда? — Естествено. Артур се преметна през глава назад, с лекота се изправи. — Без грешка си, Кей. Искаш ли сок? Или вино? — Чаша жълто мршанско. — Чаша жълто мршанско и чаша портокалов сок — повтори неадресирано Артур. — По дяволите, защо нямахме повече време? Щяхме да се сработим. — Ще се сработим. Нямаме друг изход. Да продължим…
Събудиха Кей на разсъмване. Легнал си беше в три часа през нощта и събуждането не можеше да се нарече приятно.
— Къртис Ван Къртис ви очаква — това бе всичко, което каза дошлият за него човек. Носеше силова броня с активирана защита, а кобурът му с „Пчелата“ бе разкопчан. С такива хора Кей предпочиташе да не спори. Мълчаливо се облече и излезе от стаята. Човекът в броня — затвореният шлем скриваше изражението на лицето му — вървеше отзад и с докосвания с ръце показваше посоката. Два коридора и три локални хиперпрехода — след всеки от тях към двамата се присъединяваше още един спътник в броня — ги отведоха в непознат за Кей кабинет. Помещението напомняше най-много на капитанската каюта на крайцер от среден клас — както по дизайна, така и по количеството прибори. Къртис излезе да ги посрещне.
— Ситуацията се промени, Кей.
— И аз станах излишен?
— Откъде ви хрумна? Ник, не съм нареждал да се води Кей под стража!
— Извинете, Ван Къртис. Ние го охранявахме.
Къртис прегърна Кей през рамо, освобождавайки с кимване охраната.
— Нервите на всички са обтегнати, Кей. Задържахме шпионин… един от сътрудниците ми. Възможно е вече да е предал нещо, не знам. Наложи се да го убием.
— Разпитайте го.
— Мъртъв е.
— Мислех, че всичките ви хора имат аТан.
— Разбира се. Но той не беше човек.
— Неприятно — съгласи се Кей.
— Операцията започва незабавно. Сверихте ли легендата?
— Сякаш не знаете, Къртис! — не издържа Кей.
— По-тихо, момче, по-тихо! — Гласът на Къртис веднага загуби дружелюбието си. — Наех те за много важна операция и искам добре свършена работа. Ти ще отведеш сина ми на Граал. Жив и невредим. Не искам и косъмче да падне от главата му. В краен случай самият ти ще го убиеш. И запомни Кей — безсмъртие! Вечни удоволствия или вечни мъки. Не го забравяй!
— Татко?
И двамата се обърнаха. Кей се вживя в легендата. Артур Ван Къртис вече не беше син на бога. Пред тях стоеше момче, облечено с износени сини дънки, прекалено голяма карирана риза, поочукани маратонки. Върху ризата проблясваха десетина значки с гербове на планети — вечната детска мода. Кей си спомни, че когато преди година си позволи пътешествието с „Южна звезда“, хлапакът стюард си закачваше подобна значка след всяка нова планета.
— Доверяваш ли се на Кей, сине?
— Общо взето, да… — Артур замълча и добави: — Да, тате. Той ще се старае.
„Гадинка“ — спокойно си помисли Кей. Пристъпи към Артур и го потупа по главата:
— Тръгваме ли, сине?
— Тръгваме, тате.
— Браво — кисело произнесе Къртис. — Звучи убедително.
— Всичко ще е наред, мистър Ван Къртис — обеща Артур, хващайки Кей за ръката.
— Мене, Артур и Кей — в имитатора.
Ван Къртис не се опита да скрие раздразнението в гласа си. Светът около тях примигна, променяйки се. Вместо в пълна с пултове зала, те се озоваха в малка празна стая. Стени от груб камък и една-единствена стоманена врата.
— Напред — Къртис побутна Кей към вратата. — Не знам колко време ще имате. Но всичко ще се случи напълно реално.
Когато Кей докосна вратата, тя се отвори. Озова се в шлюз — малка цилиндрична кабина с още два люка. Така… десният води към товарния трюм и двигателния отсек, левият — към жилищния модул. Малък товарен кораб със сто-сто и петдесет тона полезна маса. Един от стотиците хиляди, сновящи из Галактиката. Чифт скафандри в калъфи, снимка, залепена за стената… Симпатична жена, заканваща се с пръст и надпис по дължината на снимката: „Когато излизате, първо погледнете дали там има планета!“
Да, поздрав от грижовната мисис Овалд към лекомисления съпруг и непослушния син. Старият мошеник Ван Къртис беше поработил както трябва.
