Той я отведе до края на галерията и изпрати един паж да изтича до покоите на кралицата да доведе Кат Ашли. Тя дойде и хвърли един поглед към бледата Елизабет, и друг — към мрачното лице на Сесил.
— Какво става?
— О, Кат — прошепна Елизабет. — Най-лошото, най-лошото.
Кат Ашли пристъпи напред да я защити от погледите на придворните, и бързо я отведе в покоите й. Придворните загледаха любопитно Сесил, който любезно се усмихна на всички.
Валеше. Сивите капки се стичаха като поток сълзи надолу по стъклата на прозорците с оловни рамки на замъка Уиндзор. Елизабет беше изпратила да повикат Робърт и бе наредила на дамите си да насядат около огъня, докато двамата си говореха на пейката в прозоречната ниша. Когато Робърт влезе в стаята сред вихър от тъмночервено кадифе, кралицата беше сама на пейката в прозоречната ниша, като самотно момиче без приятели.
Той веднага се приближи, поклони се и прошепна:
— Любов моя?
Лицето й беше бяло, а клепачите й — зачервени и възпалени от плач.
— О, Робърт.
Той бързо пристъпи към нея, а после се спря, спомнил си, че не трябва да я сграбчва в прегръдките си пред хора.
— Какво става? — запита настойчиво той. — Придворните смятат, че си се разболяла. Отчаяно исках да те видя. Какво става? Какво ти каза Сесил тази сутрин?
Тя обърна глава към прозореца и докосна с връхчето на пръста си студеното зелено стъкло.
— Предупреди ме — каза тихо.
— За какво?
— Нов заговор, срещу живота ми.
Ръката на Робърт инстинктивно посегна към мястото, където трябваше да е мечът му, но никой мъж не влизаше въоръжен в покоите на кралицата.
— Любов моя, не се страхувай. Независимо колко коварен е заговорът, аз винаги ще те закрилям.
— Не беше само срещу мен — прекъсна го тя. — Не бих се поболяла така от страх, само заради един заговор срещу мен.
— Е? — Тъмните му вежди бяха сключени.
— Искат да убият и теб — каза тя тихо. — Сесил казва, че трябва да се откажа от теб, в името на нашата безопасност.
„Този проклет, лукав, потаен стар лисугер“, изруга мислено Робърт. „Какъв блестящ ход: да използва любовта й срещу мен“…
— В опасност сме — призна й той тихо. — Елизабет, умолявам те, позволи ми да напусна съпругата си и ми разреши да се оженя за теб. Щом станеш моя съпруга и родиш дете от мен, с всички тези опасности ще е свършено.
Тя поклати глава.
— Те ще те унищожат, както и сам ме предупреди. Робърт, ще се откажа от теб.
— Не! — Беше толкова потресен, че проговори твърде високо, разговорът при огнището замлъкна и всички жени погледнаха към него. Той се приближи по-плътно до кралицата: — Не, Елизабет. Това не може да бъде. Не можеш просто да се откажеш от мен, не и когато ме обичаш, и аз те обичам. Не и след като сега сме щастливи. Не и след толкова много години безкрайно чакане на щастието!
Тя се заставяше да се владее; видя я как прехапва устна, за да попречи на очите си да се налеят със сълзи.
— Трябва. Не го прави още по-трудно за мен, любов моя. Мисля, че сърцето ми ще се пръсне.
— Но да ми го кажеш тук! Пред целия двор!
— О, мислиш ли, че можех да ти кажа някъде другаде? Не се владея много, когато съм с теб, Робърт. Трябва да ти го кажа тук, където не можеш да ме докосваш, и трябва да получа честната ти дума, че няма да се опитваш да ме накараш да размисля. Трябва да се откажеш от мен, и да се откажеш от мечтата си за нашата женитба. А аз трябва да се откажа от теб, и трябва да се омъжа за Аран, ако той победи, а в противен случай — за ерцхерцога.
Робърт вдигна глава и се накани да възрази.
— Това е единственият начин да спрем французите — каза тя простичко. — Аран или ерцхерцогът. Трябва да имаме съюзник срещу французите в Шотландия.
— Готова си да ме зарежеш заради едно кралство — каза той горчиво.
— За нищо по-малко — отвърна тя спокойно. — И искам още нещо от теб.
— О, Елизабет, имаш сърцето ми. Какво още мога да ти дам?
Тъмните й очи бяха пълни със сълзи: тя протегна към него трепереща ръка:
— Ще бъдеш ли все още мой приятел, Робърт? Макар че никога повече не можем да бъдем любовници; въпреки че ще трябва да се омъжа за друг мъж?
Бавно, забравил сега за втренчените погледи на дамите, той взе студената й ръка в своята, и наведе глава и я целуна. После коленичи пред нея и вдигна ръце във вековния жест на вярност. Тя се наведе напред и взе вдигнатите му като за молитва ръце в своите.
— Аз съм твой — каза той. — От сърце и душа. Винаги съм бил, тъй като ти си моята кралица, но повече от това: ти си единствената жена, която някога съм обичал, и си единствената жена, която някога ще обичам. Ако искаш да танцувам на сватбата ти, ще го направя възможно най-добре. Ако склониш да ме избавиш от това нещастие, ще се върна към радостта с теб в миг. Аз съм твой приятел до живот, аз съм твой любовник завинаги, аз съм твой съпруг пред Бога. Трябва само да ми заповядаш, Елизабет: сега и завинаги, аз съм твой до смъртта.
И двамата трепереха, взирайки се един в друг, сякаш никога нямаше да могат да се разделят. Кат Ашли бе тази, която намери смелост да ги прекъсне, след дълги минути, в които бяха стояли хванати за ръце и безмълвни.
