Ейлът подобри донякъде настроението на Робърт, а след това той се изми с топла, ароматизирана вода и се преоблече в чисти дрехи. Една хубава вечеря завърши промяната. Госпожа Минчин беше прочута с разточителството си икономка. Към шест вечерта, когато четиримата — сър Робърт, Ейми, Лизи Одингсел и Джон Хейс — седнаха да изиграят една игра на карти, негова светлост беше възвърнал обичайното си дружелюбно настроение и лицето му не беше така изпито. Когато падна нощта, той вече си беше пийнал, и Ейми осъзна, че няма да чуе нищо смислено от него тази вечер. Легнаха си заедно, и тя се надяваше, че ще се любят, но той просто се извърна, покри раменете си със завивките, и потъна в дълбок сън. Ейми, която лежеше будна в тъмнината, си помисли, че не бива да го буди, тъй като е уморен, а и във всеки случай, тя никога не подхващаше първа любенето им. Желаеше го, но не знаеше откъде да започне — гладкият му неподатлив гръб не реагира на предпазливото й докосване. Самата тя се извърна и загледа лунната светлина, която проникваше през пролуките в капаците на прозорците, заслуша се в тежкото му дишане, и си спомни своя дълг пред Бога: да обича съпруга си независимо от обстоятелствата. Реши да му бъде по-добра съпруга на сутринта.
— Искаш ли да дойдеш на езда с мен, Ейми? — любезно попита Робърт на закуска. — Трябва да поддържам ловния си кон във форма, но днес няма да се отдалечавам твърде много или да яздя твърде бързо.
— Бих искала да дойда — каза тя веднага. — Но не мислиш ли, че ще вали?
Той не слушаше: беше обърнал глава и нареждаше на слугата си да приготви конете.
— Извинявай, не те чух?
— Само казах, че се боя, че ще завали — повтори тя.
— Тогава ще се върнем вкъщи.
Ейми пламна и се изчерви, мислейки си, че беше прозвучала като глупачка.
По време на ездата положението не беше много по-добро. Не можеше да измисли да каже нищо освен най-очевидните банални реплики за времето и за нивите от двете им страни, докато той яздеше с мрачно лице, с разсеян поглед, приковал очи върху пътеката пред тях, но без да вижда нищо.
— Добре ли си? — попита тихо Ейми, когато потеглиха към къщи. — Изобщо не приличаш на себе си.
Той я погледна, сякаш бе забравил, че е там.
— О, Ейми. Да, съвсем добре съм. Малко съм разтревожен от събитията в двора.
— Какви събития?
Той се усмихна, сякаш го разпитваше дете.
— Нищо, за което трябва да се тревожиш.
— Можеш да ми кажеш — увери го тя. — Аз съм твоя съпруга, искам да знам, ако нещо те измъчва. Заради кралицата ли е?
— Тя е в голяма опасност — каза той. — Всеки ден има вести за нов заговор срещу нея. Никога не е имало кралица, която да е толкова обичана от половината хора, и въпреки това — толкова мразена от другата половина.
— Толкова много хора смятат, че тя няма право на трона — отбеляза Ейми. — Казват, че тъй като е незаконородена, престолът е трябвало да бъде наследен от Мери, кралицата на шотландците, и в такъв случай сега кралствата щяха да бъдат обединени, без война, без промяната в църквата, без бедите, които носи Елизабет.
Робърт потисна изненадата си.
— Ейми, какво си мислиш? Това, което ми говориш, са предателски приказки. Дай боже никога да не кажеш подобно нещо на някой друг. И не бива никога да го повтаряш, дори пред мен.
— Това е само истината — отбеляза Ейми спокойно.
— Тя е миропомазаната кралица на Англия.
— Собственият й баща я обяви за незаконородена, и това решение не беше анулирано — изтъкна съвсем разумно Ейми. — Дори самата тя не го отхвърли.
— Няма съмнение, че тя е негова законна дъщеря — каза рязко Робърт.
— Извини ме, съпруже, но съвсем определено има съмнение — каза вежливо Ейми. — Не те виня за това, че не желаеш да го видиш, но фактите са си факти.
Робърт беше зашеметен от увереността й.
— За бога, Ейми, какво те е прихванало? С кого си говорила, та ти е напълнил главата с тези глупости?
— С никого, разбира се. Кого виждам освен твоите приятели? — попита тя.
За миг той си помисли, че тя говори саркастично, и я погледна остро, но лицето й беше спокойно, усмивката й — сладка както винаги.
— Ейми, говоря сериозно. Из цяла Англия режат езиците на хора за по-дребни неща от онова, което каза.
Тя кимна.
— Колко жестоко от нейна страна да изтезава невинни хора за това, че не са изрекли нищо друго, освен истината.
Известно време яздиха мълчаливо: Робърт беше напълно объркан от внезапния бунт в собствения си дом.
— Винаги ли си мислела така? — попита той тихо. — Макар винаги да си знаела, че я подкрепям? Че съм горд да й бъда приятел?
Ейми кимна.
— Винаги. Никога не съм мислила, че нейните претенции за престола са най-основателни.
— Никога не си ми казвала нищо.
Тя го стрелна с лека усмивка:
— Никога не си ме питал.
— Щях да се радвам да узная, че имам предател в дома си.
Тя нададе лек смях.
— Имаше време, когато ти беше предателят, а аз бях онази, която мислеше правилно. Времената са се променили, не ние.
— Да, но не е зле един мъж да знае, ако жена му крои предателство.
— Винаги съм смятала, че тя не е истинската наследница, но мислех, че тя е най-добрият избор за страната, досега.
