„Дворецът Уестминстър,
14 март 1560
Уилям Сесил, до командира на кралската гвардия
Сър,
1. Беше доведено до знанието ми, че французите са замислили заговор срещу живота на кралицата и на благородния господин сър Робърт Дъдли. Уведомен съм, че заговорниците са решени единият или другият да бъде убит, като вярват, не това ще им даде предимство във войната в Шотландия.
2. С настоящото ви уведомявам за тази нова заплаха и ви нареждам да удвоите броя на стражите на кралицата и да им заповядате да бъдат нащрек по всяко време.
Бъдете нащрек също за всеки, който заговаря или следва благородния сър Робърт, и за всеки, който се навърта около покоите му или конюшните.
Бог да пази кралицата.“
Сър Франсис Нолис и сър Никълъс Бейкън отидоха Да намерят Уилям Сесил.
— За бога, нямат ли край тези заплахи?
— Очевидно не — каза Сесил тихо.
Сър Робърт Дъдли дойде при тях.
— Какво има?
— Още смъртни заплахи срещу кралицата — каза му сър Франсис. — И срещу вас.
— Мен?
— Този път от французите.
— Защо французите ще искат да ме убият? — попита Дъдли, потресен.
— Смятат, че кралицата ще се разстрои от смъртта ви — каза тактично сър Никълъс Бейкън, когато никой друг не отговори.
Сър Робърт се извърна бързо и раздразнено.
— Нима няма да направим нищо, докато нейно величество е заплашвана от всички страни? Когато французите я заплашват, когато сам папата я заплашва? Когато англичани заговорничат срещу нея? Не можем ли да се изправим срещу този терор и да го унищожим?
— Естеството на терора се състои в това, че не се знае напълно какво представлява или какво може да предизвика — отбеляза Сесил. — Можем да я предпазим, но само до някакъв момент. Освен ако не я заключим в стая с желязна врата, не можем да я предпазим от опасност. Назначил съм човек, който опитва всичката й храна. Поставил съм пазачи на всяка врата, под всеки прозорец. Никой не влиза в двора, без някой да гарантира за него, и въпреки това през ден научавам за нов заговор, за нов план за убийство срещу нея.
— Дали на французите би им се понравило, ако убием младата кралица Мери? — запита сър Робърт.
Уилям Сесил се спогледа с другия по-опитен мъж, сър Франсис.
— Не можем да се доберем до нея — призна той. — Възложих на Трокмортън да огледа френския двор, когато беше в Париж. Не може да се направи, без да разберат, че сме били ние.
— И това ли е единственото ви възражение? — наежи се Робърт.
— Да — каза Сесил с копринен гласец. — На теория нямам възражения срещу платеното убийство като държавнически акт. То може да спаси живота на много хора и да бъде гаранция за сигурността на други.
— Аз съм напълно и изцяло против това — каза Дъдли възмутено. — То е забранено от Бог, и противоречи на създадената от човека справедливост.
— Да, но този, когото искат да убият, сте вие, така че е нормално да разсъждавате така — каза сър Никълъс без особено съчувствие. — Волът рядко споделя възгледите на касапина, а вие… вие сте осъден, приятелю.
Ейми и Лизи Одингсел, съпроводени от Томас Блаунт, с яздещи пред и зад тях мъже в ливреята на рода Дъдли, пристигнаха мълчаливо пред къщата на семейство Хайд. Децата, които следяха за пристигането им, както обикновено, затичаха по алеята към тях, а след това се поколебаха, когато леля им ги поздрави само с печална усмивка, а любимата им гостенка, хубавата лейди Дъдли, сякаш изобщо не ги забеляза.
Алис Хайд, излязла забързано навън да поздрави зълва си и знатната си приятелка за миг изпита чувството, че върху къщата им бе паднала сянка, и неволно потръпна леко, сякаш априлското слънце изведнъж беше станало леденостудено.
— Сестро! Лейди Дъдли, с голяма радост ви приветствам с добре дошли.
И двете жени обърнаха към нея лица, пребледнели от изтощение.
— О, Лизи! — възкликна Алис, потресена от умората, изписана на лицето й, а после отиде да помогне на зълва си Да слезе от седлото, докато съпругът й излизаше и помагаше на лейди Дъдли да слезе от коня си.
— Може ли да отида в стаята си? — прошепна Ейми на Уилям Хайд.
— Разбира се — каза той вежливо. — Аз лично ще ви заведа, и ще ви запаля огън. Ще изпиете ли чаша бренди, за да ви затопли и да придаде отново малко розовина на тези хубави страни?
Помисли си, че тя го гледа, сякаш говореше с нея на чужд език.
— Не съм болна — каза тя рязко. — Който и да ви е казал, че съм болна, лъже.
