Разхождайки се в градината на Денчуърт, Ейми откъсна няколко рози заради сладкия им аромат, и влезе в къщата през кухненската врата да намери някаква връв, за да ги завърже на китка. Когато чу името си, тя се поколеба, а после осъзна, че готвачката, кухненската прислужница и момчето, което въртеше шишовете за печене на месо, говореха за сър Робърт.
— Беше рицар-защитник на самата кралица, носеше знака на благоволението й — разказваше с наслада готвачката. — А тя го целуна по устата пред целия двор, пред цял Лондон.
— Бог да ни е на помощ — каза набожно кухненската прислужница. — Но тези важни дами могат да правят каквото им е угодно.
— Обладал я е — предположи момчето, което въртеше шишовете. — Правил е любов със самата кралица! Ето на, това се казва мъж!
— Тихо — каза готвачката на мига. — Не ти е работа да клюкарстваш за по-достойните от теб.
— Татко ми така каза — зашити се момчето. — Ковачът му казал. Рекъл, че кралицата се държала с Робърт Дъдли като истинска блудница. Че се преоблякла като прислужница, за да го намери, и че той я обладал в сеновала, и че конярят на сър Робърт ги заварил, докато го правели, и сам казал на ковача, когато дошъл тук миналата седмица да донесе кесията на милейди.
— Не! — възкликна кухненската прислужница, приятно скандализирана. — Не и върху сеното!
Бавно, като придържаше роклята си на една страна, за да не шумоли, едва дишайки, Ейми се дръпна назад от кухненската врата, тръгна обратно по каменния коридор, отвори външната врата, така че да не изскърца, и излезе обратно в горещата градина. Розите, незабелязани, паднаха от пръстите й, тя тръгна бързо надолу по пътеката, а после затича, без посока, с бузи, пламнали от срам, сякаш именно тя беше опозорена от клюките. Бягаше далеч от къщата, извън градината, през ниските храсти, през горичката, а къпините късаха полата й, камъните раздираха копринените й обувки. Бягаше, без да спре да си поеме дъх, пренебрегваше болката в ребрата си и натъртените си крака, тичаше, сякаш можеше да избяга от образа в ума си: Елизабет като разгонена кучка, наведена в сеното, с червени коси, прибрани под боне, с тържествуващо бяло лице, и Робърт, усмихващ се със съблазнителната си усмивка, влизащ грубо в нея като разгонено куче, изотзад.
Частният съвет, придружаващ двора по време на лятното пътуване, отложи началото на спешното си заседание в двореца Елтам заради Елизабет: тя беше излязла на лов със сър Робърт и половин дузина други, и никой не знаеше кога ще се върне. Членовете на съвета, с мрачни изражения, насядаха на масата и се приготвиха да работят с един празен стол начело.
— Ако само един човек се присъедини към мен, а вие, останалите, дадете единствено съгласието си, ще се погрижа той да бъде убит — каза тихо херцогът на Норфолк на своя кръг от приятели. — Това е нетърпимо. Тя е с него денонощно.
— Можете да го направите с моята благословия — каза Аръндел, а други двама мъже кимнаха.
— Мислех си, че е луда по Пикъринг — оплака се един от благородниците. — Какво стана с него?
— Не можеше да търпи това и миг повече — каза Норфолк. — Никой не би могъл.
— Не можеше да си позволи да остане тук дори миг повече — поправи го някой. — Похарчи всичките си пари, за да подкупва приятели в двора, и замина за провинцията да се съвземе.
— Той знаеше, че няма да има шанс срещу Дъдли — настоя Норфолк. — Затова Дъдли трябва да бъде отстранен.
— Тихо, идва Сесил — каза друг и мъжете се разделиха.
— Имам новини от Шотландия. Протестантските лордове са влезли в Единбург — каза Сесил, като влезе в стаята.
Сър Франсис Нолис вдигна очи:
— Наистина ли, за бога! А регентката французойка?
— Оттеглила се е в замъка Лийт. Бяга.
— Не е сигурно, че това е вярно — каза упорито Томас Хауърд, херцог Норфолк. — Освен това, в колкото по-голяма опасност е тя, толкова по-голяма е вероятността французите да й изпратят подкрепления. Ако на това трябва да се сложи край, то тя трябва да бъде победена изведнъж, без никаква надежда за съвземане, и това трябва да се направи бързо. Тя е вдигнала обсадата с безспорната надежда за подкрепления. Това може да означава единствено, че французите идват да я защитят. Това е сигурно.
— Кой ще довърши това заради нас? — попита Сесил, знаейки най-вероятния отговор. — Кой от командирите, когото шотландците биха последвали, е наш приятел?
Един от членовете на Частния съвет вдигна очи:
— Къде е граф Аран? — попита той.
— На път за Англия — отвърна Сесил, с прикрито самодоволство. — Когато стигне тук, ако успеем да постигнем споразумение с него, можем да го изпратим на север с армия. Но той е съвсем млад…
— Той е съвсем млад, но има най-доброто основание да претендира за трона след френската кралица — каза някой в по-далечния край на масата. — Можем да го подкрепим с чиста съвест. Той е нашият законен претендент за трона.
— Има само едно условие, което той ще се съгласи да приеме и което ние можем да предложим — каза мрачно Норфолк. — Кралицата.
