— Ние още в катера се посчепкахме, дявол да го вземе — отвърна първият лейтенант и видях, че не е от тия, дето лесно преглъщат такива намеци. Макар, че изглежда толкова тих и кротък, съмнявам се дали е обръщал особено внимание на Книгата на Йов.17
— И защо ли му е потрябвала? — възкликна корабният свещеник, който се страхуваше не по-малко от командира на морската пехота, затова беше още по-омърлушен. Напразно би си губил времето, когато има толкова много карти на крайбрежието и наръчници за плаване по тия морета, които е трябвало да изучава, и дано поне тук да е проявил любознателност.
Тези думи, посрещнати с гръмогласен смях от слушателите, изглежда най-после предизвикаха отдавна желания ефект. Тайнственото съвещание между капитана и лоцмана свърши. Капитанът се приближи до очакващите го офицери и с присъщата си сдържаност и тежест каза:
— Мистър Грифит, наредете да се прибере котвата и да се вдигнат платната. Време е да излизаме в открито море.
Едва младият лейтенант успя да отговори радостно: „Слушам, сър!“ и закънтяха виковете на половин дузина гардемарини, които подканяха боцмана и помощниците му да изпълнят дълга си.
Хората, струпали се около гротмачтата, на рейте и по траповете, се раздвижиха, макар че навикът да се подчиняват на дисциплината ги накара да останат още миг по местата си. Тишината бе нарушена най-напред от свирката на боцмана, след което се раздаде дрезгав вик: „Вдигни котвата!“ Първият звук, който се издигна в нощния въздух, премина от ниски, плътни ноти до пронизителна рязкост и постепенно замря сред вълните; вторият прокънтя във всяко кътче на кораба като глух тътен на далечна гръмотевица.
Тези привични сигнали предизвикаха сякаш чудотворна промяна. Матросите изскачаха иззад оръдията, изпълзяваха от люковете, спускаха се с безстрашна пъргавина по вантите и се стичаха от всички страни толкова бързо, че след миг палубата на фрегатата гъмжеше от хора. Дълбоката тишина, нарушавана досега само от тихия разговор между офицерите, сега се смени с шумни приготовления и всеобща суетня, сред която все пак се чуваха ясно строгите команди на лейтенантите, примесени с резките подвиквания на гардемарините и хрипкавите крясъци на боцмана и неговите помощници.
Само капитанът и лоцманът не участвуваха в тези общи усилия. В замяна на това опасността бе размърдала дори ония офицери, които не бяха задължени да участвуват в такава работа, затова ги наричаха „лентяи“ и макар, че по-опитните им другари неведнъж им даваха да разберат, че повече пречат, отколкото помагат, това не отслабваше усърдието им. Ала лека-полека суматохата се уталожи и след няколко минути на кораба отново се възцари предишната тишина.
— Всичко готово, сър! — доложи Грифит, който стискаше в едната си ръка малък рупор, а с другата се държеше за вантите, за да може да пази равновесие върху оръдието, на което се бе качил да следи какво става.
— Върти рудана, сър! — чу се спокоен отговор.
— Върти рудана! — повтори високо Грифит.
— Върти рудана! — отвърнаха една дузина нетърпеливи гласове едновременно и отново се раздадоха резките писъци на свирката, за да подтикнат работещите. Руданът тутакси се раздвижи; по палубата зашумоляха отмерените стъпки на обикалящите в кръг матроси. Няколко минути се чуваха само тия звуци и гласът на някой офицер, който от време на време насърчаваше матросите, а след това бе съобщено, че „въжето е обрано“ или с други думи, че фрегатата се намира почти над самата котва.
— Закрепи рудана! — извика Грифит, когато след треперливия писък на свирката отново настъпи пълна тишина. — Какво да правим сега, сър? — продължи лейтенантът. Да отделяме ли котвата от грунта? Няма никакъв вятър, а отливът е толкова слаб, че се боя да не би морето да ни изхвърли на брега.
Това предположение изглеждаше толкова правдоподобно, че всички, които стояха на осветените и оживени палуби, изведнъж обърнаха очи към морето, мъчейки се напразно да проникнат през тъмнината и да прочетат каква съдба е отредила природата на кораба им, който изглеждаше вече обречен.
— Предоставям всичко на лоцмана — рече капитанът. Застанал до Грифит, той няколко минути бе разглеждал с тревога небето и океана. Какво ще кажете, мистър Грей?
Човекът, за пръв път назован по име, стоеше облегнат на фалшборда и гледаше в същата посока, накъдето бяха вперени погледите и на останалите. Когато чу въпроса, той се обърна към капитана и светлината на палубните фенери падна върху спокойното му лице, чиято невъзмутимост като се има пред вид положението и отговорността на тоя човек, изглеждаше почти свръхестествена.
— Това мъртво вълнение е много опасно — отговори той със същия хладнокръвен тон, както преди. Ала гибелта ни е неминуема, ако бурята, която приближава от изток ни завари закотвени на такова незащитено място. Всяко въже, изплетено и от най-добрия коноп, ще се протрие на тия скали и няма да задържи кораб даже един час при такъв силен североизточен вятър. Ние трябва да излезем незабавно в открито море, господа, ако това е по силите на човека.
