Тази забележка бе чута само от командира на фрегатата, който пак се дръпна настрана с лоцмана и двамата подновиха тайнствения си разговор. Но щом разбра, че капитанът е съгласен, Грифит моментално изкомандува по рупора: „Вдигни котвата!“ Отново запищя свирката и затрополяха моряшки нозе около рудана. Едновременно с вдигането на котвата платната бяха отвързани от рейте и се разтвориха, сякаш подканяха бреговия бриз да ги надуе. При всички тия маневри гласът на първия лейтенант гърмеше през рупора, давайки разпореждания, които се изпълняваха с бързината на мисълта. Навред се мяркаха хора като смътни петна в мъждивата светлина, която се процеждаше от небето. Накацали по реите, увиснали на вантите, сякаш плуваха във въздуха, и от всички страни, от всяко въже, от всяка мачта на кораба се чуваха странни викове: „Форбомбрамселът готов!“ — крещеше пискливо някой, като че от облаците. „Фокреята готова!“ — ревеше хриплив моряшки глас отдолу. „На кърмата всичко готово, сър!“ — викаше трети от друга посока. А след няколко минути бе дадена заповед: „Вдигай платната!“
Бледата светлина от небето сега бе засенчена от надвисналите платна и по палубите на кораба притъмня още повече, от което фенерите, като че ли засветиха по-ярко, а предметите зад борда придобиха още по-мрачен и зловещ вид.
Сега всички, с изключение на командира и лоцмана, бяха заети да приведат кораба колкото се може по-бързо в движение. Викът: „Върти! Върти!“ — повторен гръмогласно от петдесет гърла, и бързото въртене на рудана показваха, че котвата се е откъснала от дъното и се вдига. Скърцането на скрипците при навиването на въжетата се смесваше с резките подвиквания на боцмана и помощниците му и макар че на човек, свикнал само с живота на сушата, всичко това би се сторило бъркотия и суетня, благодарение на дългогодишната си практика и строга дисциплина екипажът съумя да вдигне всички платна на кораба — от палубата до върха на мачтите за по-малко време, отколкото ни беше нужно, за да опишем това.
Първите няколко минути офицерите бяха доволни от резултата, защото макар че тежките долни платна продължаваха да пляскат лениво по мачтите, по-леките на горните реи се надуха и корабът почна забележимо да чувствува техния тласък.
— Върви! Върви! — провикна се радостно Грифит. Ах, вагабонтин такъв! Обича сушата толкова, колкото рибата, която не може без вода! Значи, все пак горе духа малко ветрец.
— Това е само предсмъртното му дихание — чу се до него тихият, спокоен глас на лоцмана, но думите му бяха тъй неочаквани, че Грифит се сепна. Да забравим всичко, млади човече, освен хората, чийто живот тая нощ зависи от вашите усилия и от моите знания.
— Ако поне наполовина сте готов да изпълните дълга си, както аз съм готов да изпълня моя, всичко ще мине благополучно — отвърна лейтенантът също тъй тихо и спокойно. Каквито и да са чувствата ви, помнете, че се намираме пред неприятелски бряг, който не обичаме дотолкова, та да жадуваме да оставим костите си тук.
След това кратко обяснение двамата се разделиха, защото маневрите на кораба изискваха постоянно и будно внимание от страна на всички офицери.
Радостта, предизвикана от раздвижването на фрегатата по вълните не трая дълго, тъй като вятърът, който сякаш ги следеше, след като бе помогнал на кораба да измине четвърт миля, попърха още няколко минути между горните платна, след което съвсем замря. Подофицерът, който трябваше да стои при кормчиите скоро съобщи, че корабът не се подчинява на кормилото. Грифит тутакси предаде на капитана тази неприятна новина и предложи отново да се пусне котвата.
— Попитайте, мистър Грей — отговори капитанът. Той е лоцманът, сър и от него зависи безопасността на кораба.
— Лоцманите не винаги спасяват корабите, сър — възрази Грифит. Понякога и ги погубват. Капитан Мънсън, познавате ли добре човека, от когото зависи животът на всички ни, но който се държи така, като че ли всичко му е безразлично?
— Познавам го, мистър Грифит. Зная, че е опитен и честен човек. Казвам ви това, за да ви успокоя. Нищо повече не ме питайте … Но, като че ли посоката на вятъра се променя?
— Пази боже! — възкликна лейтенантът. Ако североизточният вятър ни завари на плитчините, спукана ни е работата!
Фрегатата се заклати тежко, платната й ту се издуваха, ту изведнъж пак спадаха и дори най-опитните моряци не можеха да кажат в каква посока се движат въздушните течения и дали това раздвижване не се дължи на пляскането на самите платна. Носът на кораба обаче почна забележимо да се обръща към брега и скоро въпреки тъмнината стана ясно, че се занася право към скалите.
