— Сега не е време за размишление, мистър Грей — продължи Грифит. Спомнете си какво се споразумяхме и изпълнете дълга си. Не е ли време да направим оверщаг? За какво сте се замислили?
Лоцманът улови протегнатата ръка на лейтенанта и като я стисна конвулсивно, отговори:
— За много неща, свързани с действителността. Вие сте млад, мистър Грифит, пък и аз не съм стар. Но и още петдесет години да живеете, пак няма да видите и да преживеете това, което съм изпитал само за тридесет и три години!
Смаян от този тъй неуместен за момента изблик на чувства, младият моряк не намери какво да отговори, но тъй като нито за миг не забравяше дълга си, отново се върна на въпроса, който най-много го вълнуваше.
— Надявам се, че вашият жизнен опит е свързан главно с този бряг — каза той, защото корабът се движи бързо, а при дневна светлина видяхме толкова много страшни неща, че тъмнината никак не ни вдъхва кураж. Колко време още ще следваме тоя курс?
Лоцманът се отдръпна полека от борда и закрачи към командира на фрегатата, но преди да стигне до него, отговори на Грифит и в гласа му се долавяше дълбоко вълнение, предизвикано от тъжни спомени:
— Да, така е. Голяма част, много голяма част от младостта ми премина на тоя страшен бряг. Това, което за вас е само мрак и тъмнина, за мен е ясен слънчев ден. Но, лавирайте, сър! Лавирайте! Искам да видя как се движи корабът ви, преди да стигнем мястото, където той трябва да ни слуша, иначе сме загубени!
Грифит гледаше учудено подир лоцмана, който се отдалечаваше бавно по посока на шканците. После, когато се съвзе, извика бодро всеки да заеме мястото си, за да се извърши необходимата маневра. Младият офицер не току-тъй се бе хвалил пред лоцмана с добрите качества на своя кораб и с умението си да го управлява. Доказателствата бяха налице. Щом се завъртя кормилото, огромният кораб почна да завива решително срещу вятъра и зацепи вълните, пръскайки пяна високо във въздуха, понесен смело срещу бурята. После, изплъзвайки се грациозно от напора й, легна на друг галс, в посока, противоположна на опасните плитчини, към които преди малко се бе приближавал със страхотна скорост. Тежките реи се извърнаха като ветропоказатели и след няколко секунди фрегатата отново се носеше величествено напред по вълните, като оставяше зад кърмата си скалите и плитчините от едната страна на залива, но се приближаваше до другата, която криеше не по-малко опасности.
През това време морето се разбунваше все повече, а вятърът непрекъснато се засилваше. Той вече не свистеше между корабните въжета, а сякаш ревеше сърдито, сблъсквайки се със сложната система от мачти, платна и въжета. Огромните талази бяха покрити с безкраен низ от бели гребени, а въздухът светеше от блясъка, който се излъчваше от морето. Корабът все повече и повече отстъпваше под напора на бурята и за по-малко от половин час, откакто бе вдигнал котва, разбеснелият се с пълна сила ураган като, че ли го бе овладял напълно и го влачеше със себе си. Но смелите и опитни моряци, които го управляваха, поддържаха неотклонно курса, необходим за тяхното спасение. Грифит им предаваше напътствията на тайнствения лоцмаш и фрегатата се носеше към тесния фарватер, където единствено можеше да намерят надеждно убежище.
Досега непознатият като че ли бе изпълнявал дълга си с лекота. Даваше необходимите команди със спокоен, невъзмутим тон, тъй странно контрастиращ с отговорността, която падаше върху него. Но когато поради разстоянието и мрака брегът почна едва да се забелязва и остана да се вижда само развълнуваното море, което се пенеше яростно край кораба, той сякаш се отърси от апатията и гласът му се издигна над еднообразния рев на бурята.
— Сега трябва много да внимаваме, мистър Грифит! — извика той. Тук срещу нас е цялата сила на прилива и истинската опасност. Пратете най-добрия си измервач да провери дълбочината с лота, но нека има при него офицер, да следи правилно ли мери.
— Аз сам ще свърша тая работа! — обади се капитанът. Светнете откъм наветрената страна.
— Готови за завой! — извика лоцманът изумително бързо. Спускайте лота!
По тези приготовления екипажът разбра, че настъпва решителният момент. Офицери и матроси стояха мълчаливо на постовете си, чакайки с трепет да чуят какво показва лотът. Даже щурманът даваше разпореждания на хората при кормилото с по-тих и по-дрезгав от обикновено глас, сякаш се боеше да не наруши реда и безмълвието на кораба.
Сред това напрегнато очакване пронизителният вик на измервача: „Седем сажена!“ — надвил бурята, прелетя над палубата и изчезна, отнесен от вятъра, като предупреждение на някакъв морски дух.
— Добре — каза спокойно лоцманът. Измерете още веднъж! Последва кратко мълчание, прекъснато наново от вик:
— Пет и половина!
— Плитчина, отиваме към плитчина! — извика Грифит. Готови за обратен завой!
— Да, сега трябва да държите здраво кораба — каза лоцманът с хладнокръвие, което опъва до крайност нервите в такива моменти на опасност, защото показва, че е нужно огромно напрягане на вниманието и волята.
