— Ето ние тримата седим тук от сутрин до вечер — подзе офицерът. Ергени сме, ядем до насита, пием, колкото си щем, благодарение на вашето гостоприемство, ала живеем като охранени отшелници, докато две от най-прекрасните девойки на тия острови линеят в самота само на няколко крачки от нас и не чуват даже нашите почтителни въздишки. За това мисля, трябва да бъдем упрекнати ние двамата с вас, полкрвник Хауард. Вие като стар, а аз като млад войник. Що се отнася до нашия приятел Коук с неговите коментари за Литълтън, нека той сам с тънкостите на закона да отстоява своята кауза.
За миг домакинът свъси вежди, а жълтеникавите бузи на Дилън, който през целия разговор бе седял в мрачно мълчание, като че ли още повече пребледняха. Но лека-полека бръчките по откритото чело на стария полковник отново се изгладиха, а устните на Дилън се разтегнаха в йезуитска усмивка, на която впрочем капитанът не обърна внимание, тъй като беше всецяло зает с виното, което посръбваше бавно, сякаш да прецени всяка капка, която докосваше небцето му.
— Според мен — проговори полковник Хауард, прекъсвайки неловкото мълчание — забележката на Бъроуклиф беше основателна …
— Оплакването ми е съвсем естествено и чистосърдечно — вметна офицерът.
— И справедливо! — додаде полковникът. Съгласи се Кристофър, че не бива да се лишаваме от компанията на дамите, само защото те се страхуват от нашите сънародници-пирати макар, че може би предпазливостта изисква да не напущат стаите си. От уважение към капитан Бъроуклиф сме длъжни поне да го поканим някоя вечер на чаша кафе.
— Точно това исках да кажа — потвърди капитанът. Колкото до вечерята, тя и тук е приятна, но само жените умеят така да варят кафе. Затова напред, мой скъпи и уважаеми полковнико! Само да поискат, и вашият покорен слуга заедно с мистър Коук и неговите коментари за Литълтън са готови да докажат своята галантност.
Дилън сгърчи неприятното си лице в гримаса, която трябваше да изобразява саркастична усмивка, и отвърна:
— Но, достопочтеният полковник Хауард и храбрият капитан Бъроуклиф ще се убедят, че е по-лесно да победиш враговете на негово величество на бойното поле, отколкото да сломиш упорството на капризна жена. Не е минал ден през тия три седмици, без да съм пратил бележчица до стаята на мис Хауард в стремежа си като близък на нейния баща да уталожа страха й от пиратите, но тя ме удостояваше само с благодарности, които нейният пол и възпитание смятат за задължителни.
— Е, значи, сте били щастлив колкото мен и не виждам причина да искате нещо повече! — извика офицерът, хвърляйки на Дилън поглед, изпълнен със студено презрение. Човек бледнее от страх, а дамите обичат да се показват пред хората, когато на бузите им цъфтят рози, а не лилии.
— Жената е най-интересна, капитан Бъроуклиф — вметна галантният домакин, когато търси покровителството на мъжа и този, който не смята това за чест, позори нашия пол.
— Браво, уважаеми сър, така и подобава да говори истински войник! Но, откакто съм тук, аз съм чувал толкова много за прелестта на обитателките на манастира, че горя от желание да видя тая красота, увенчана с такива верноподанически чувства, поради които девойките са предпочели да избягат от родината си, вместо да изложат своя чар на поругание от страна на невъзпитаните бунтари.
Тук полковникът се навъси и за миг като че ли се разяри, но гневното му изражение скоро се стопи в пресилена весела усмивка и като се изправи бодро, възкликна:
— Още тази вечер, още сега ще бъдете поканени, капитан Бъроуклиф! Ние сме ви задължени, сър, за вашите заслуги тук и на бойното поле. Стига сме угодничили на тия своенравни момичета. Кажи-речи, от две седмици не съм виждал моята повереница, пък и племенницата ми се е мяркала пред очите не повече от два пъти. Кристофър, ти се грижи за капитана, а аз ще се опитам сам да проникна в килиите. Така наричаме тая част на сградата, понеже там живеят нашите „монахини“, сър! Извинете, че тъй преждевременно напущам трапезата, капитан Бъроуклиф.
— Моля, моля, няма защо, сър, още повече че си оставяте превъзходен заместник! — извика офицерът, като обгърна с поглед едновременно и мършавата фигура на мистър Дилън, и гарафата с виното. Предайте моите почитания на затворничките и им кажете всичко, на което ви научи вашият остър ум, за да оправдаете нетърпението ми. Мистър Дилън, да пием в тяхна чест и за тяхно здраве!
Това предложение бе прието доста хладно и докато джентълмените поднасяха чашите към устните си, полковник Хауард напусна стаята, като се кланяше ниско и изказваше хиляди извинения на своя гост и дори на мистър Дилън, макар че той живееше постоянно в къщата му.
— Толкова ли е силен страхът между тия стари стени — запита офицерът, когато вратата се затвори подир домакина. Та вашите дами смятат за необходимо да се крият, когато все още не се знае дали неприятелят е слязъл на брега?
— Името на Пол Джонс вдъхва такъв страх у всички по това крайбрежие — отвърна студено Дилън, че и обитателите на манастира „Света Рут“, предполагам, не правят изключение.
