В единия край на масата седеше възстар човек, който изпълняваше елементарните изисквания на гостоприемството, задължителни за домакина дори в компания, където всички се чувствуват еднакво уютно и свободно. Този джентълмен беше вече на преклонна възраст, но изправената стойка, бързите движения и твърдата ръка показваха, че съвсем не страда от обичайната старческа немощ. Ако се съди по облеклото му, той спадаше към ония хора, които винаги следват модата на предишния век — дали от неприязън към каквито и да било бързи промени, или от привързаност към миналото, изпълнено с образи и чувства, които студеният залез на живота не е в състояние нито да пробуди, нито да замени с нещо друго. Може би старостта бе покрила със скреж оределите му коси, но изкуството бе съумяло да скрие грижливо следите от това опустошение. Главата беше старателно напудрена не само там, където още бяха останали косми, но и навсякъде, където те трябваше да растат според предписанията на природата. Правилните черти и особено високото, полегато, монументално чело на иначе немного изразителното лице свидетелствуваха за честността и благородството на стария воин. Белоснеж-ните коси, които обграждаха почти изцяло лицето му, още повече подчертаваха мургавината на кожата, прошарена с червени жилчици. Срещу домакина, който, както веднага сте се досетили, беше полковник Хауард, седеше мършавият, жълтолик Кристофър Дилън, същият, който според думите на мис. Плаудън беше нещастието на нейната братовчедка.
Между тези двама джентълмени се беше разположил мъж на средна възраст с грубо лице, облечен в униформа на армията на крал Джордж. Цветът на неговото лице можеше да съперничи на червения му мундир, а главното му занимание в момента беше да прави чест на трапезата на гостоприемния домакин.
От време на време в стаята влизаше или излизаше мълчаливо един слуга и всеки път, когато отвореше вратата, нахълтваше вятърът и воят му се разнасяше из ъглите и високите комини на сградата. До креслото на полковник Хауард стоеше човек в селско облекло и в момента, когато се вдига завесата, която скрива тази сцена от очите на читателя, между този човек и стопанина на къщата се водеше разговор, който завършваше така:
— Значи, казваш, че шотландецът видял с очите си тоя кораб? — запита полковникът.
Фермерът потвърди това.
— Хм, добре — заключи полковникът, можеш да си вървиш.
На излизане селякът се поклони непохватно, на което полковникът отговори с вежливо кимване, а после се обърна към приятелите си и продължи разговора:
— Ако тези вироглави хлапаци наистина са накарали тоя изкуфял дъртак, който командува фрегатата, да се навре в тукашните плитчини пред такава буря, песента им е изпята! Е, поне така справедливият гняв на провидението ще се стовари върху бунтовниците и изменниците! Няма да се учудя, господа, ако чуя, че страната, където съм се родил е пометена от земетресение или погълната от океана — тъй ужасни и непростими са нейните грехове! И все пак младежът, който по чин е втори след капитана на този кораб, беше някога горд и сърцат момък! Аз познавах добре баща му — голям храбрец беше, но като брат ми, бащата на Сесилия, предпочете морската служба пред сухопътната. Синът е наследил смелостта на баща си, но не и предаността му към краля. Жалко все пак, ако такъв младеж се е удавил.
Тази реч, която, особено към края, приличаше на монолог, не изискваше незабавен отговор; но офицерът, който вдигна чашата си срещу светлината, за да се полюбува на аления оттенък на виното, а после така бързо го гаврътна, че остана да съзерцава само прозрачното стъкло, спокойно сложи празната чаша на масата и като протегна ръка към червената бутилка, промълви с разсеяния тон на човек, чиито мисли са заети със съвсем друго:
— Да, точно така, сър! Добри хора се срещат рядко и както казвате, не бива да се съжалява за участта им, дори и да са намерили славна смърт. Смея да кажа, че това е голяма загуба за кралската служба.
— Загуба за кралската служба? — повтори домакинът. Славна смърт? Не, капитан Бъроуклиф, смъртта на един метежник не може да бъде славна. И не мога да разбера каква загуба може да има от това кралската служба.
В главата на офицера цареше такъв блажен хаос, че той трудно можеше да намери нужната мисъл, но благодарение на отдавнашния си навик към дисциплина все пак умееше да въдвори ред в мозъка си, затова можа да отговори бързо:
— Загуба в смисъл, че ще отиде на вятъра един добър пример, сър. Много назидателно ще е за другите, ако тоя млад човек бъде екзекутиран, а не да загине в бой.
— Той се е удавил, сър.
— Е, кажи-речи, все едно че е обесен. Не взех под внимание това обстоятелство.
— Обаче съмнявам се, сър, дали големият кораб и шхуната, забелязани от браничаря, са именно корабите, които имате пред вид — обади се мистър Дилън с рязък, провлечен глас. Едва ли биха се приближили тъй открито до бреговете, където постоянно кръстосват наши военни кораби.
