Годините, прекарани в учене, страстта към театъра и операта, посещенията в салона на мадам Дьо Тенсен – всичко това разви вкуса ѝ и създаде усет към изкуството на импровизацията. Жан обичаше нещата да изглеждат случайни, да не се натрапват с присъствието си и да не напрягат околните. Обичаше лекотата, на която я научиха учителите ѝ по танц, пеене и сценично поведение, и я прилагаше към материалните неща, мебелите и декора, към цялостната атмосфера на помещенията и към своя гардероб.
– Ще пратя човек да ви уведоми, щом ушием тоалетите, мадам.
Жан кимна разсеяно.
Малко по-късно, доволна от поръчките си, напусна полутъмното ателие и излезе на улицата. Ярката слънчева светлина я заслепи. Засенчи очи и побърза да отвори слънчобрана.
Часовникът на църковната кула показваше един. Трябваше да побърза. Абел сигурно я чака.
Жан тръгна по улица "Сен Оноре", препълнена с хора, носилки и карети. Между елегантните палати всеки ден изникваха нови кафенета, магазини и ателиета. Жан вече се бе научила да не обръща внимание на жадните погледи на мъжете, които любопитно зяпаха красивата млада дама, тръгнала пеша и съвсем сама.
Видя Абел отдалеч. Брат ѝ стоеше пред новата бронзова статуя на Луи XIV. Промяната, настъпила у него през последните години, я порази – Абел беше пораснал, раменете му бяха станали още по-широки, а лицето му, отличаващо се до неотдавна с почти женска красота, бе придобило мъжествени черти. Жан се развълнува. Абел беше на седемнайсет и изглеждаше като зрял мъж. Тази мисъл я изпълни с уплаха. Докато бързаше към него през навалицата, отбеляза колко гъста и черна е косата му. В този миг Абел се обърна с нетърпелива гримаса, забеляза я между хората и лицето му веднага се разведри.
– Жан!
Стигна до нея с големи крачки и я прегърна. Връзката им беше все така здрава и силна. За съжаление се виждаха рядко, откакто Жан се омъжи, а той започна да посещава колежа "Луи льо Гран".
Абел хвърли мрачен поглед към дебелия мъж, който стоеше наблизо и оглеждаше Жан без никакъв срам, и поведе сестра си към статуята.
– Не е редно да излизаш сама, и то пеша – отсече неодобрително той.
Жан затвори слънчобрана и избухна в сърдечен смях.
– Това е квартал "Сен Оноре", скъпи братко. Бях в ателието на мадам Бонар. Вървяла съм не повече от двайсет метра.
– Въпреки това.
– И ти ми говориш като Шарл.
Абел се засмя и ѝ подаде ръка. Двамата се бяха уговорили да разгледат луксозните мебели на търговеца Лазар Дюво. Жан вече беше купила от него дамаски, тапети и мебели, защото възнамеряваше да промени основно обстановката в градския си дом и в "Етиол". Тежките завеси със сложни шарки, тъмните мебели и мрачният разкош на излаганото на показ богатство я потискаха. Държеше лично да избере мебели и материи, които да създадат светла, ведра атмосфера.
Най-доброто място за покупка на нови мебели без съмнение беше магазинът на Дюво. Той продаваше изискани мебели от палисандър, розово дърво и амарант, украсени с позлатен бронз. Предлагаше още мраморни статуи, скъпи полилеи, екзотични стоки като прозрачен китайски порцелан, блестящи лакирани масички от Япония, рисувани копринени или хартиени тапети от Индия и много други красиви неща.
Лакей в ливрея им отвори високата двукрила врата, над която със златни букви беше изписано името на магазина, и се поклони дълбоко.
– Е, как живееш с Шарл? – попита Абел, докато вървяха към залата. Вътре миришеше приятно на портокал и жасмин. Върху голяма маса бяха наредени китайски порцеланови изделия.
– Вчера замина за две седмици в Нормандия.
Жан вдигна внимателно малка ваза с интересна глазура, разгледа я и се обърна към брат си.
– Не се оплаквам. Полага усилия да бъде добър съпруг. Най-важното е, че ме оставя да правя каквото искам.
Усмивката ѝ беше малко изкуствена, макар че казваше истината. Повечето жени сигурно щяха да ѝ завидят. Разполагаше с пари и красив дом, а Шарл почти не се бъркаше в живота ѝ. През седмицата работеше по събирането на данъците и двамата се виждаха само за кратко. Общуваха помежду си учтиво, от разстояние, и никога не разговаряха за нещо извън ежедневието. Абел я изгледа изпитателно. Жан се усмихна колебливо и се опита да смени темата.
– Вазичката ще отива много на салона ми, нали? Мисля да я взема.
Проблемът не беше, че Шарл е скучен и остава равнодушен към нещата, които я интересуваха. Проблемът беше, че телесната му близост я изпълваше с отвращение. В началото се надяваше да свикне, но това не се случи. Жаждата, с която той се нахвърляше върху нея, начинът, по който пъшкаше и стенеше, я отблъскваха от дън душа. Чувстваше се щастлива, когато той беше извън къщи или не настояваше на съпружеските си права. Ала не би могла да разкрие тази тайна нито пред Абел, нито пред когото и да било друг.
Е, поне през следващите две седмици ще спя спокойно, помисли си тя и въздъхна.
