След сватбата отношението на обществото се промени рязко. Хора, които доскоро не я удостояваха дори с кимване, сега я канеха на вечеря, отрупваха я с комплименти и дори мадам Жофрен я покани в частния си салон, където се събираха видни личности от цяла Европа.
– Колко е хубаво, че намерихте време да ме посетите – посрещна тя Жан с толкова сияеща усмивка, че младата жена се поддаде на сърдечността ѝ и за малко забрави нанесената ѝ преди години обида.
Жан се наслаждаваше на новото отношение към себе си. То я ласкаеше и ѝ помагаше да забрави старите рани. Въпреки това те не зараснаха напълно. Защото не всичко се беше променило. Беше достатъчно чувствителна да усеща, че невидимата бариера между нея и хората с по-високо обществено положение си остана. Те я приемаха, украсяваха салоните си с талантите ѝ, хвалеха красотата и ума ѝ, но нищо повече. Никой не си помисляше да я приеме като равна или да я посети в парижкия ѝ дом или в "Етиол".
Мина почти година. Храстите и дърветата вече напъпиха, птиците пееха пролетни песни, в парка на "Етиол" първите цветя отваряха към небето бели и розови цветчета. Няма съмнение, пролетта дойде, каза си щастливо Жан, устремила поглед към наситеносиньото небе. Предстоеше ѝ официална вечеря и трябваше да уреди последните подробности. Менюто и местата за сядане бяха определени, готвачката и слугините бяха получили точни указания, а за останалото можеше да разчита на икономката Маргарет.
Жан отново се загледа към парка. Слънчевите лъчи се отразяваха игриво в струите на фонтана. Мекият, ясен въздух се усещаше съвсем ясно и тя изведнъж закопня да се раздвижи.
– Маргарет?
Икономката, заета в момента с подреждането на свежи цветя във вазите, се обърна и я погледна въпросително с кръглите си, подобни на копчета черни очи.
– Да, мадам?
– Кажете на Виктор, че искам да изляза на разходка.
– Да, мадам – направи реверанс Маргарет и излезе с бързи крачки.
Жан се уви във вълнена стола, сложи си шапка и ръкавици и само след минути излезе от къщата.
Старият кочияш Виктор почтително ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се качи в тъмносинята карета. После загърна коленете ѝ с одеяло.
– Благодаря, Виктор.
Възрастният мъж сведе глава и страните му се обагриха в руменина. Обожаваше господарката си не толкова заради красотата ѝ, колкото заради топлината и дружелюбието, с които се отнасяше към всички без разлика.
– Мадам желае ли да посети определено място? – попита той, докато с пъшкане се качваше на капрата. Вече не беше пъргав като на млади години.
Жан поклати глава.
– Не, искам просто да пообиколим горите, за да се насладя на чистия въздух.
Виктор кимна и потегли. Жан се облегна назад с доволна въздишка. Въздухът беше великолепно бистър и мек.
Гората на Сенар предлагаше великолепна гледка с нежните си зелени тонове, с прастарите дъбове и кестени, над чиито силни корени се беше разпрострял килим от светлозелен мъх. Все едно съм в царството на елфите, помисли си унесено Жан.
Някъде далеч се чу изстрел. Сигурно идва от съседно имение, каза си Жан и се вслуша, но не чу нищо повече. Конете препускаха равномерно по черния път. Едра граблива птица се рееше величествено в небесата.
Каретата се движеше по течението на реката и Виктор отпусна юздите. Конете забавиха ход. Жан затвори очи и вдъхна дълбоко пролетните ухания на гората. Слънчевите лъчи стоплиха бузите ѝ, лекият вятър галеше лицето ѝ.
Внезапно, без предупреждение, жално квичене, последвано от шумно пращене в храстите, разкъса мирната тишина.
Конете изпръхтяха уплашено. Жан се обърна и успя да види как нещо голямо и тъмно кафяво изскочи от храсталака и профуча покрай каретата. Дива свиня. Грухтейки, животното се блъсна в конете и побягна обезумяло.
Виктор запази присъствие на духа и се изправи, за да хване юздите. Стреснатите коне изцвилиха и се вдигнаха на задните крака. Изпаднали в паника, направиха огромен скок напред, старият кочияш изгуби равновесие, извика и падна от капрата.
– Виктор! – изпищя уплашено Жан.
Последното, което видя, беше опитът на Виктор да стане. Лицето му се разкриви от болка и той пак се отпусна на земята. Каретата се понесе по пътя.
Полудели от страх, конете препускаха в галоп, а каретата се мяташе на всички страни. Жан се удряше във вратичките, пищеше и се мъчеше да се залови за седалката. Изпълнена с ужас, тя видя как конете се насочват право към езерото, в което се вливаше реката.
– О, не!
Навлязоха в плитката вода и почти веднага едно от колелата затъна в кална дупка. Превозното средство спря изведнъж със силен тласък и конете се олюляха. Каретата изскърца жално, наклони се надясно и се обърна.
Жан се озова в езерото. В първия момент студената вода ѝ отне дъха и тя изплака задавено. Намокри се до кости. Шапката и столата ѝ плуваха наблизо, косата ѝ се разпиля. Не можеше да повярва какво се случи. Премести поглед от преобърнатата карета към възмутено пръхтящите коне.
