– Погледнете това, скъпа. Преди много години го получих като подарък от майка си. Тя ми каза винаги когато го гледам, да си повтарям, че мога да постигна всичко в живота си, стига да го искам... Е, мама се оказа права. – Той впи поглед в лицето на младата жена. – Искам да ви подаря този медалион и да ви помоля, като го погледнете, неизменно да си спомняте тези думи.
Жан усети как очите ѝ се напълниха със сълзи. Пари дьо Монмартел застана зад нея, сложи медалиона на шията ѝ и щракна закопчалката. После отново седна. Никой от двамата не знаеше какво да каже.
– Утре ще ви представят в Двора – подхвана най-сетне кралският банкер с леко треперещ глас. – Ще станете официално
Пари дьо Монмартел говореше бавно, подчертавайки всяка дума.
– Затова ви моля никога, никога да не забравяте какво представлява висшата аристокрация във "Версай". Тези хора се гордеят със своята благородна кръв и са вманиачени в своята чест. За тях това е много по-важно от живота.
Часовниците удариха шест следобед. Коридорите, преддверията и кралските покои гъмжаха от придворни – всички си шепнеха и се оглеждаха с очакване. Най-сетне вратите на Огледалната зала се отвориха.
Жан пое дълбоко дъх. Предстоеше ѝ да мине през дълъг шпалир от хора. Изпъна крехките си рамене и влезе в залата, придружена от принцеса Дьо Конти и графиня Д'Естрад. Следваше ги още една придворна дама. Малката група вървеше бавно и с достойнство, независимо от огромното желание на Жан да се завърти и да побегне. Тежката атлазена рокля с богата бродерия, надиплена върху грамаден кринолин, и придворният шлейф не ѝ позволяваха да се движи бързо, още по-малко – да бяга.
Жан усети как ръцете ѝ в тънки дантелени ръкавици овлажняват от вълнение. При нормални обстоятелства би се радвала на публиката – тя обичаше да играе на сцената, да пее или просто да влезе в някой салон и да привлече всички погледи върху себе си, – ала сега беше друго. Неумолимата студенина, излъчвана от десетките лица наоколо, ѝ причиняваше болка и обида.
Пътят през галерията до съвещателната зала ѝ се стори безкраен. След цяла вечност стигнаха до
Сред тях, опрян на перваза на камината, стоеше кралят. Тъкмо бе разговарял с принц Дьо Конти и сега се обърна. Разговорите утихнаха.
– Ваше Величество, маркиза Дьо Помпадур – представи я с висок глас принцеса Дьо Конти.
Луи я погледна.
Жан грациозно приклекна в дълбок поклон. После, както изискваше протоколът, направи няколко крачки напред, поклони се отново, пак тръгна напред и като стигна до краля, направи трети поклон.
Луи се усмихна.
– Изключително се радваме да ви поздравим с добре дошли във "Версай", мадам.
Жан се изчерви под пласта пудра, усмихна се и наклони глава.
– За мен е голяма част, Ваше Величество.
Кралят ѝ кимна в знак, че церемониалът е приключил и тя има право да се оттегли.
Жан се поклони. Оставаше ѝ да напусне помещението така, както бе дошла – заднешком, без да настъпи шлейфа си. Многократно упражнява тази трудна маневра и се молеше да се справи и този път, когато към нея са насочени стотици погледи.
Стараейки се да се движи елегантно, тя придвижи единия си крак назад, побутна леко шлейфа и стъпи предпазливо на пода. Повтори същото с другия крак и стъпка по стъпка стигна до вратата. Там спря, въздъхна облекчено и направи последния задължителен реверанс.
Графиня Д'Естрад, която бе представена в двора само преди два дни, ѝ кимна възхитено.
– Готова съм да повярвам, че цял живот не сте правили нищо друго, освен да крачите назад с дълъг шлейф – пошепна тя в ухото ѝ, след като излязоха от залата и отново закрачиха през шпалира от придворни. Жан се усмихна признателно.
Протоколът изискваше да я представят последователно на всички членове на кралското семейство. Жан, естествено, се боеше най-много от срещата с кралицата.
Покоите на Мария Лешчинска бяха още по-пълни. Всички придворни държаха да присъстват на първата среща между унизената кралица и новата ѝ млада съперница, която на всичкото отгоре беше от буржоазен произход.
Мария Лешчинска седеше в разкошно кресло, заобиколена от придворните си дами, и бродираше. Картина на съвършена добродетел.
