Пръснати из дивата ливада, войниците от армията на лорд Корбин и неговите съюзници спяха под звездното небе. Лодлейн с уверена стъпка прекоси мрачния лагер, подхвърли няколко думи на един от часовите и продължи напред. Призляваше му от вонята на толкова много неизмити човешки тела, затова побърза да се отдалечи от бивака, преди да легне в прохладната трева. Беше изморен — напоследък непрекъснато се чувстваше изморен, — ала и с идването на нощта не можеше да заспи. Той притисна челото си с длани и опита да се успокои. Макар да бе изоставил далече зад себе си ненавистната миризма, тя сякаш продължаваше да се вкопчва в тялото и дрехите му. Изведнъж я видя да се вихри наоколо като облак от плътен сив пушек, понесен от недоловим вятър. Това бе само видение, илюзия, но трябваше да се бори, за да я прогони. Напоследък често го навестяваха неканени видения — просто странни дреболии, едва доловими гласове, размазани очертания — и той всеки път разбираше какво ги е предизвикало, но въпреки това изпитваше ужас, защото изобщо не би трябвало да ги има. Един майстор на деомера работи дълги години, за да отвори съзнанието си за Вътрешните земи, но същевременно трябва да знае как да затваря своите мисли, да спуска завеса между себе си и невидимите неща.
Когато погледна нагоре, звездите танцуваха, подскачаха, пращаха дълги светли лъчи като отражения по излъскан меч. Той бързо извърна очи, ала из тревата сякаш пълзяха и душеха безброй дребни създания, подобни на невестулки. Лодлейн рязко вдигна ръка и изписа из въздуха знак за прогонване на виденията. Когато погледна отново, тварите бяха изчезнали, а звездите не трепваха. С измъчена въздишка се просна по очи и остана неподвижен в тревата. Пречупените звездни лъчи сякаш танцуваха из съзнанието му и го заслепяваха. Той призова представата за мрак — нежен, топъл мрак като спокоен сън, сетне остави образа да изпълни мислите му, докато накрая сякаш наистина потъна сред тази мека, гальовна тъма и най-сетне се почувства в безопасност. Беше открил тоя трик преди няколко месеца; само така можеше да намери покой. Сега щом го призовеше, мракът идваше бързо и лесно, сякаш по своя собствена воля.
Но дори и обгърнат в тъма, той не можеше да заспи. Омразата беше до него сред чернотата — лютата ненавист към смрадливите човешки същества, които бе принуден да използва като съюзници и още по-дивата омраза към Елкион Лакар. Сякаш я чуваше как му говори с детско гласче, което постепенно се превръщаше в собствения му глас. Та нима не бе израснал като изрод в елфическите лагери и то само защото баща му беше презряно човешко същество? О, всички се държаха много мило; тъкмо това не можеше да понесе, отвратителната им добрина, сякаш си имаха работа с малоумно хлапе, което се нуждае от нежни грижи. Проклетите Елкион Лакар бяха самодоволни, толкова самодоволни, защото знаеха, че ще живеят четиристотин, може би дори петстотин години, докато той… всъщност колко живеят мелезите? Никой не знаеше със сигурност; всеки момент можеше да надникне в огледалото и да види признаците на онова неизбежно, смъртоносно разложение, което хората наричат старост. Ненавиждаше ги — и елфите, и хората.
Омразата се разгоря тъй ярко, че заплашваше да прогони тъмата. Лодлейн се овладя и насочи мислите си само към мрака, отпусна се в неговата гальовна закрила. Както винаги, от тъмнината долитаха гласове, утешаваха го, охотно признаваха всичките му страдания, обещаваха, че ще получи своята мъст срещу елдидците и Елкион Лакар.
„Лодлейн Всемогъщи — казваха гласовете. — Властелин на Въздушните сили, никой не може да те докосне, никой не е по-силен от теб, о, Всемогъщи.“
„Вярно — отвърна им той в мислите си. — Ще получа своята мъст.“
„Величава мъст за всички тия псета, които те карат да страдаш. — Познатият глас беше мек и гладък като благовонно масло. — Не забравяй, убиеш ли Родри Мелуейд, ще получиш цялото отмъщение, за което копнееш. Родри трябва да умре… помни го, помни.“
„Помня и се кълна, че ще го сторя.“
Чу как нейде избълбука доволен смях, после мракът стана плътен и топъл. Най-сетне можеше да заспи.
Призори лагерът се събуди бързо. Лорд Слигин обикаляше насам-натам, подвикваше заповеди и не оставяше хората да се размотават. Искаше всички да бъдат готови за поход, докато конете се напасат.
През цялата сутрин бързо напредваха нагоре срещу течението. Невин усещаше как някаква странна тревога измества вълнението му от предстоящата среща с Брангуен. Каква ли бе нейната личност в този живот? Какво щеше да си помисли за него? Въпреки възрастта и деомерската мъдрост, Невин си оставаше мъж и жадуваше тя да го хареса. Около час преди пладне най-сетне достигнаха древния дън.
Откъм портата Родри и неговите войници ги посрещнаха с радостни възгласи. Тъй като в двора нямаше място за цялата армия, хората слязоха от седлата и останаха при конете, а благородниците влязоха в крепостта. Търсейки Адерин, Невин също се вмъкна подир тях и завари своя приятел да го чака заедно с двамата елфи край крепостната стена. Дженантар и Калондериел се поклониха ниско.
