Четвърт милион долара не са нищо за тях. Парите са точно на едно обаждане, една банкова сметка, един превод и един имейл разстояние. Няма да повлияе на финансовото им състояние изобщо, което вероятно е и причината похитителите да поискат толкова малко пари. Такава сума е лесна за изтегляне, без да вдига излишен шум.
Мерин си поема дълбоко въздух.
Край. Край на преструвките. Край на тайните. Край на лъжите. Време беше да поговори с единствения човек, който имаше отговори на въпросите ѝ. Общият знаменател.
Мерин седи в кухнята и пие кафе, докато чака Дерек. Срещите му бяха приключили по-рано, отколкото очакваше, и беше успял да хване и по-ранен полет за Сиатъл. Преди трийсет минути ѝ писа, че е кацнал — жест, който правеше и преди, когато бяха щастливи. Преди да им се случи всичко това. Не си беше взел куфар, нито колата си, следователно му бяха нужни не повече от трийсет минути да се прибере.
Мерин изважда малката касова бележка, която беше намерила на пода на гардероба си преди три дни, и се обажда на номера, посочен на гърба ѝ.
— „Съншайн“ таксита — отговаря диспечерът още на първото позвъняване. — За къде ще пътувате?
— Здравейте, преди няколко дни взех едно от вашите таксита, но мисля, че съм си забравила портмонето в колата. — Мерин лъже, но това не я притеснява.
— Какъв е номерът на касовата ви бележка?
Мерин продиктува осемцифровия номер в десния ъгъл на парченцето хартия.
— Било е такси номер четиристотин и две — отговаря диспечерът. — Една секунда, ще проверя дали някой е декларирал изгубени вещи. Не, няма нищо.
— Тогава съм почти сигурна, че все още е в колата — настоява Мерин. — Има ли възможност да ме свържете с шофьора?
— Нямаме такава практика — отговаря диспечерът. — Мога да му се обадя и да попитам дали е намерил нещо в колата, но ще трябва да ви помоля да изчакате. Как се казвате? И как изглежда портмонето ви?
— Ъ… Сейди. — Мерин му казва първото име, което ѝ хрумва. — Портмонето е червено с… ъ… със златна закопчалка.
Така или иначе няма значение, защото няма никакво портмоне, а дори и да имаше, то не е на Сейди.
— Един момент. — Телефонът изщраква и зазвучава тиха музика, докато диспечерът не отговаря отново: — Госпожо, още ли сте на линия? Шофьорът не вдига, но навигацията показва, че кара в момента. Може ли да му изпратя номера ви и да го помоля да ви се обади, когато приключи с клиента?
— Да, моля. — Мерин е раздразнена, че не са направили това още от самото начало, но не казва нищо повече. — Записвате ли?
Тя му дава номера на мобилния си и затваря. Не е сигурна какво точно търси, но знае, че някой е бил в дома ѝ около девет вечерта през онази събота. Всъщност има предположение кой точно е бил, но ако предположението е вярно, то значи, че любовницата на Дерек е изчезнала малко след като е влязла с взлом у тях. Макензи не си е била в стаята, когато съквартирантът ѝ се е прибрал в два през нощта, което значи, че младата жена е изчезнала в прозорец от четири часа.
Въпросът е дали наистина е влизала в дома им? А какво се е случило след това?
Някой звъни на входната врата.
Намръщена, Мерин допива кафето си и тръгва към антрето. Поглежда през шпионката и издишва шумно, когато вижда кой стои от другата страна. Тя отваря вратата и пребледнява. Завива ѝ се свят, но Ванеса Кастро успява да я хване, преди да се строполи на земята.
— Не съм намерила Себастиан — казва ѝ детективката. — Всичко е наред. Дишай.
Мерин успява да се изправи, но все още трепери като лист и ѝ трябват няколко секунди да се успокои. Обажданията на Ванеса Кастро я ужасяват, но да я види, застанала пред вратата, беше стотици пъти по-страшно. Господи, липсват ѝ дните, в които с Кастро си кореспондираха само с имейли.
— Какво правиш тук?
— Имам нова информация и мислех, че трябва да си поговорим. Не може да чака. — Кастро наднича над рамото ѝ. — Сама ли си?
— Засега. Влез.
Мерин отстъпва настрани, за да може Кастро да влезе. Коремът ѝ изкъркорва и Мерин усеща, че ѝ се гади. Тази жена притежава наистина странна суперсила — да плашиш хората беше нещо специално. Детективката веднага забелязва, че Мерин не носи обувки и колко е чисто вътре, и се събува. Оставя обувките си до вратата и тръгва след Мерин към кухнята.
— Да ти предложа нещо за пиене?
Кастро забелязва кафемашината.
— О, еха, това „Бревил Оракъл“ ли е? Винаги съм искала такава за офиса, но трябва да си продам поне единия бъбрек, за да си я позволя.
Мерин също се усмихва леко.
— Направи си каквото кафе искаш.
След няколко минути двете сядат, а Кастро отпива от мокачиното си и кима доволно.
— В момента, в който видях, че Макензи Ли е изчезнала, нещо започна да ме гложди — започва Кастро. — Не можех да разбера какво, но имах усещането, че съм пропуснала някаква следа.
— Усещането ми е познато.
— Затова се разрових още по-дълбоко. Знаеш ли, че със Сал Палермо са имали сексуални отношения, когато е била на седемнайсет?
Мерин се взира във Ванеса с отворена уста. Ето я връзката, която самата тя не беше успяла да направи по-рано. Ето я. Когато най-накрая успява да затвори уста, преглъща:
