— Но ако действително мислиш и усещаш, че това е всичко, което можеш да направиш, нямам друг избор — ще потърся друг детектив и ще започна отначало. Моля те, не ме принуждавай да го правя, Ванеса. Моля те.
Мерин не е сигурна, че ще го понесе, ако Кастро ѝ откаже, защото повече няма къде да търси. Миналата година, когато полицията ѝ каза, че са направили всичко по силите си, тя се почувства така опустошена, както когато разбра, че Себастиан е отвлечен.
Мерин знае какви са статистиките относно изчезналите деца. Знае, че повечето са мъртви още през първите часове след изчезването си. Знае го. Ако Кастро спре да издирва Себастиан, това би било равносилно да обяви смъртта му.
А ако той беше мъртъв, същото важеше и за Мерин.
— Ще продължа да търся, докато не ми кажеш да спра, Мерин.
Кастро също използва малкото ѝ име за първи път. Явно е прочела мислите ѝ и Мерин благодари на бога, че срещна тази жена. Ванеса Кастро е правилният човек за този случай. Може би единственият.
— Обещавам ти, ясно? Няма да спра да търся, докато ти не ми кажеш и случаят ще остане приоритет. Не се тревожи за това. Ние винаги ще го търсим. Можеш да разчиташ на мен. С теб съм.
— Благодаря.
Облекчена, Мерин отпуска рамене. Очите ѝ са пълни със сълзи, но тя не си позволява да се разплаче. Изправя се на треперещите си крака и след два опита успява да си облече палтото. Знае, че ще се разплаче, когато влезе в колата — не е проблем, стига да не ревне тук. Взема си довиждане с рибката наум, а тя пък плясва във водата с разноцветната си опашка и се скрива зад едно изкуствено листо.
Кастро я изпраща до вратата, водеща към малката чакалня. Двете се ръкуват. Ръкостискането ѝ е крепко, а усмивката блага. При други обстоятелства, двете сигурно щяха да са приятелки. Кастро е точно този тип жена, който Мерин би поканила на банкета на предприемачките, организиран от комитета, на който тя самата е председателка.
Кастро се поколебава и Мерин разбира, че иска да ѝ каже още нещо. Мерин може просто да си тръгне бързо или да я остави да говори. Решава, че би било невъзпитано, ако ѝ обърне гръб, затова се спира на прага.
— Съжалявам за съпруга ти — казва детективката.
Тя има най-добри намерения, но Мерин се вбесява. Защо ѝ се извинява? Защо жените винаги правят така? Кастро не ѝ каза нещо ужасно, което самата тя е направила, а просто сподели информация, свързана със съпруга на клиентката си и любовницата му. Не тя изневеряваше на Мерин. Дерек го правеше. С двайсет и четири годишна колежанка.
И въпреки това, Ванеса Кастро съжалявала. Може би само иска да утеши Мерин, но, по дяволите, на нея ѝ е писнало все жените да съжаляват за неща, за които не са виновни. Нещо повече, писнало ѝ е самата тя да съжалява за неща, за които няма вина.
Не отговаря на Ванеса Кастро. Друг път ще повдигне темата пак. Вместо това Мерин благодари и си тръгва. Когато стига до стълбището, усеща, че трепери. А когато стига до колата си, е започнала да крещи вътрешно.
Бясна е. Усеща яростта да я облива като горещ восък, покрива я отвътре и постепенно се втвърдява като обвивка около меките, нежни, уязвими и незащитени местенца вътре в нея.
Мерин приветства това усещане. Отдавна не е изпитвала такъв гняв и предпочита да чувства гняв, отколкото тъга. През последните четиристотин осемдесет и шест дни тъгата я е поваляла, уязвявала, обърквала, правила я е по-слаба, карала я е да се примири с неща, които никога не е искала.
Яростта, от друга страна, я зарежда да върши нещо.
Странни неща се случват, когато преминаваш през ужасен период в живота си. Сякаш съзнанието се отделя от тялото и ти преставаш да бъдеш едно цяло. Тялото ти върши всичко онова, което ти е нужно да оцелееш: ядеш, спиш, ходиш до тоалетна, а после пак отначало, докато съзнанието се разделя на малки кутийки, пълни с неща-които-не-ти-е-нужно-да-знаеш и неща-които-можеш-да-преживееш-по-късно-когато-си-с-всичкия-си.
Мерин е живяла като в транс толкова дълго, че гневът, който изпитва сега, я изненадва. Усещането наподобява игличките, които те боцкат, след като изтръпналият ти крайник се събужда за живот. Боцкането е някак болезнено, но приятно, защото ти напомня, че си жив.
Тя изпраща съобщение на Сейди:
Няма да успея да дойда следобед. Имам нужда от малко пространство. Не се притеснявай, добре съм.
Сейди отговаря веднага:
Няма проблеми. Ще се погрижа за всичко. Погрижи се за себе си.
Сейди изпраща и снимка на дъщеря си, Абигейл, облечена с розовото гащеризонче на слончета, което Мерин ѝ е подарила за първия ѝ рожден ден миналия месец. Снимките на момиченцето винаги я карат да се усмихва и тя отвръща с няколко сърчица.
По този път не вали и тя сваля прозорците и вдишва свежия пролетен въздух. Освободила си е целия ден, но единственото, което иска да направи, е да се прибере вкъщи.
