— Тогава общият ни приятел не е разбрал правилно.
По дяволите, Сал! Мерин не се и съмнява, че на него му се иска тя да се отърве от Дерек, но Мерин никога не би наранила съпруга си. Той е баща на Себастиан, а тя никога не би посегнала на бащата на сина си. Тя се взира в снимката, докато телефонът не се заключи отново, и ругае Сал наум.
— Проблем ли ще е за теб?
— Не. Всъщност, може да улесни нещата малко. — Усмивката му се е прокраднала обратно на лицето му.
Двамата млъкват, но Джулиан я гледа сякаш с нови очи. Беше дошъл на тази среща, мислейки си, че иска мъжа си мъртъв, но в действителност онази жена се опитваше да разруши живота на Мерин. Онази жена се опитваше да ѝ открадне малкото, останало от семейството. През последните четиринайсет часа въображението на Мерин беше обрисувало смъртта на Макензи по десетки различни, и най-вече болезнени, начини. Беше я удрял автобус, бяха я бутнали от прозорец, беше паднала в огромна дупка, бяха я бутнали в пропаст и още много други. Всяка версия караше Мерин да се чувства малко по-добре.
Едно от сепаретата, където са се настанили групичка шумни колежани, избухва в гръмък смях. Явно са приключили с вечерята си. Има три момчета и две момичета, но Мерин се взира в момичето с дълга кестенява коса и блестящи очи, което очевидно е влюбено в красивия, уверен младеж, който седи до нея. Това беше Мерин с Дерек преди двайсет години, повечето от които бяха чудесни. Само последната беше жив ад.
— Все още го обичам — казва повече на себе си, отколкото на Джулиан.
Той изважда лъскава брошура от вътрешния джоб на якето си и ѝ я подава. Брошурата е на „Райз“, местен център за помощ на жени и деца, жертви на домашно насилие. Съвсем истинска благотворителна организация, към която Мерин си спомня, че е правила дарения, защото всяка година по коледните празници получава благодарствена картичка от тях. В долния край на брошурата е написано число с шестнайсет цифри, което видно е банкова сметка. Мерин потреперва. Джулиан наистина има сериозни връзки, ако знае как да изпере пари през съвсем законна благотворителна организация.
— Това е последният път, в който се виждаме или говорим — подхваща той. — Ще счета, че си съгласна да продължим с плана, когато преведеш цялата сума на тази сметка. Няма нужда да знаеш подробностите. Няма да знаеш нито кога ще го направя, нито как — нищо. И не забравяй, не връщам пари. Разбрахме ли се?
Джулиан за първи път се повтаря.
— Разбрахме се.
— Давам ти малко време да помислиш дали наистина искаш да го направиш. Ако до утре в девет сутринта не си изпратила парите, ще счета, че сделката отпада.
— Ами ако не мога да взема решение толкова бързо?
Той я изучава, а усмивката не слиза от устните му.
— Ти вече си взела решение, Мерин, иначе нямаше да си тук. Въпросът не е решението, а дали си готова да натиснеш спусъка. — Усмихва се по-широко. — Лош избор на думи. Това е моята работа, не твоята.
В следващите няколко минути никой не казва нищо, а закусвалнята става все по-шумна. Баровете и нощните заведения в университетския квартал започват да затварят и изгладнелите, шумни колежани се изсипват, за да си купят нещо мазно, което да подплати бирите „Бъд Лайт“, които са изпили досега.
Бетс им носи сметката и Мерин е готова да плати, но Джулиан плясва стодоларова банкнота на масата. Твърде много е, но сервитьорката самодоволно прибира банкнотата, без да върне ресто, докато се усмихва широко, а кораловото червило по зъбите ѝ лъсва още повече.
— Останете, колкото е нужно — казва им тя.
На съседната маса колежанките се заливат от смях. Междувременно нова групичка се е настанила на съседното сепаре и гледа някакви весели клипчета, на които се присмива. До тях някакъв бездомник разказва история от друг бездомник за трети бездомник, който несъмнено е техен приятел. От тях се носи неприятната миризма на неизмита плът и засъхнала пот.
Нищо от това не я притеснява. Заобикалящите ги звуци са се превърнали в удобно прикритие на собствения им разговор. А щом никой не може да ги чуе, значи, че никой не може да се ужаси от това, което Мерин му е казала. Всъщност единственият човек, който може да я съди за думите ѝ, е Джулиан. Но липсата на морал у него означава, че мнението му няма стойност.
— Беше ми приятно да се запознаем, Мерин — казва Джулиан.
И срещата им приключва.
— Внимавай, когато се прибираш.
Тонът му е непретенциозен. Мерин не може да се отърве от мисълта, че той изглежда твърде нормален, твърде разумен и твърде привлекателен, за да е това, което е. Стискайки чантата си, тя се измъква от сепарето и си облича якето.
— Как мога да се свържа с теб?
— Не можеш. — Той вдига поглед към нея, но не става, нито пък ѝ подава ръка за довиждане. — Оттук нататък всичко минава през Сал.
Сбогуването им е също толкова кратко, колкото запознанството им.
Навън вали, когато Мерин излиза от закусвалнята и тя се взира в причернялото нощно небе. Спира се за секунда, оставяйки капките да се стичат по лицето ѝ. Те размазват грима ѝ и отмиват греховете ѝ.
Не може да повярва, че е стигнала дотук.
Беше откачила.
