Но не и този път.
— Няма нужда. — Последното, което иска, е свидетел, който я вижда как се вмъква в къщата на бившия си любовник. — Винаги използвам задната врата, затова така или иначе няма да ме видите от улицата. Благодаря ви.
Тя му подава банкноти и му казва да не ѝ връща ресто, после отваря вратата.
— Не забравяйте касовата бележка! — Шофьорът ѝ подава малката хартийка.
— А, да, вярно.
Отдавна не е ползвала такси. Набутва бележката в джоба си и изскача от колата, преди любезният шофьор да каже още нещо. Забива поглед в телефона си, сякаш си пише с някого, и спира, чак когато светлините от таксито се скриват. Къщата на Дерек се намира от другата страна на улицата. Модерен селски стил с огромна веранда, която веднъж той беше описал като „не чак толкова голяма“, но на Макензи ѝ изглежда огромна. Бунгалото, в което е израснала, е около осемдесет квадратни метра и е най-просторното жилище, в което някога е живяла.
Чува пукот и се обръща светкавично, а сърцето ѝ се свива. Очаква да види нечии хищнически очи, сияещи в мрака, но вместо това забелязва малка катеричка с пухкава опашка, която я наблюдава от близкото дърво. Улицата е празна, но Макензи не може да се отърси от чувството, че не е сама.
Цялата ситуация е нелепа, разбира се. Тя е пияна, което я прави параноична. По стечение на обстоятелствата това са и двете основни причини, поради които не трябва да прави това, което си е наумила. Макензи не би трябвало да знае кода за входната врата. Беше го научила случайно. Преди няколко месеца двамата с Дерек пътуваха към летището, защото щяха да летят за Ню Йорк. Тъкмо бяха стигнали до магистралата, когато той осъзна, че си е забравил портфейла. Бил го пъхнал в сака си за фитнеса, който, доколкото си спомняше, бил вкъщи. Каза на шофьора да обърне. Когато наближиха улицата му, Дерек се наведе към нея и отмести косата от лицето ѝ. Макензи си помисли, че ще я целуне, но вместо това той прошепна в ухото ѝ:
— Миличка, имаш ли нещо против да се наведеш?
— Моля? — прошепна му в отговор тя.
— Знаеш, да се скриеш. — Дерек се засмя насила, сякаш Макензи е дете и двамата просто си играят.
В огледалото за обратно виждане можеше да види погледа на шофьора, вторачен в тях. Сигурно си мислеше, че са странна двойка. Първо беше взел Дерек от същата тази къща, към която се връщаха, в изискания квартал Капитол Хил, а след това беше взел Макензи от старата сграда, където се намираше апартаментът ѝ, в зона У. Може би трябваше да е благодарна на Дерек, че я е взел от дома ѝ, вместо да ѝ каже, че ще я чака направо на летището.
Макензи осъзна, че не може да не се съгласи, без да направи сцена повече, отколкото е нужно, и се наведе. Шофьорът спря на алеята пред гаража. Веднага след като Дерек излезе, тя се изправи в знак на протест, усещайки за пореден път преценяващия поглед на шофьора. През затъмнените стъкла на колата видя и кода за входната врата. Можеше ясно да види дисплея с числа и как Дерек натиска 2-0-1-1. Двайсети ноември. Рожденият ден на сина му.
Колкото по-дълго стои на дъжда, толкова повече изтрезнява, и на този етап не е сигурна дали това е за добро. Къщата на Дерек е на два етажа, с големи прозорци и обградена от двете страни с високи орехи и явори. Широка веранда обхваща цялата ѝ ширина. Буйните зелени храсти са красив цветен акцент на фона на неутралните цветове, в които е боядисана фасадата на къщата. Не е безвкусно показна, нито пък от онези твърде модерни сгради, които изникват навсякъде, където живее някой новоизлюпен богаташ. Това е семейна къща в Капитол Хил.
Мерин и Дерек успели да купят къщата изгодно по време на фалита на пазара преди десетилетие. Дори днес Дерек беше безкрайно горд, когато си спомня как е успял да подбие цената, дадена от старите собственици, които така или иначе бяха притиснати от закона със запор, защото са взели къщата по не толкова законен начин.
— Не се ли почувства зле? Това беше труден период за всички — беше попитала Макензи.
Дерек се засмя.
— Много си сладка. При всички преговори едната страна печели, а другата губи. Така или иначе не можеха да си позволят къщата. Като цяло бяха част от доста по-голям проблем.
Това е лудост, разбира се. Ако ще прави нещо Макензи, трябва да е бърза и решителна. Без съмнения и паника. Тя пресича улицата и застава пред входната врата.
Градината и фасадата на къщата са добре осветени. В случай че някой съсед я попита какво прави по това време, е решила да отговори, че работи за Мерин в един от фризьорските салони и е трябвало да ѝ остави нещо. Въпреки това не е особено притеснена, защото е убедена, че никой не може да я види. Алкохолът не ѝ позволява да се съсредоточи, но тя успява да вкара кода в дигиталната ключалка: 2-0-1-1.
Чува се кликване. Макензи завърта и натиска бравата. Озовава се вътре безкрайно лесно. Затваря вратата след себе си и я заключва отново.
