Тя влиза в прилежащата към спалнята баня, която мирише на лавандула и изглежда, сякаш извадена от списание за интериорен дизайн. Плочките са подредени в изкусна плетеница в стил рибена кост. Душът е от стъкло и достатъчно голям, за да побере двама души. Тоалетката е най-широката, която някога е виждала, а до прозорците върху златни крачета е поставена луксозна вана, толкова дълбока, че трябва да използваш малката табуретка до нея. Тоалетната, разбира се, е отделена в собствено помещение и Макензи се насочва бързо към нея, за да се облекчи.
Гардеробното помещение я оставя безмълвна. Едната част, напълно очаквано, е пълна с костюмите на Дерек. Но тази на Мерин… тази жена има толкова много неща! Рокли, палта, костюми, панталони, блузи — и всички са подредени по цвят. В средата на стаята има остров от шкафове, пълни с чорапи, бельо, дрехи за фитнес и дънки, а стената в дъното е цялата запазена за чанти и обувки.
А пък Макензи се беше притеснила, че Дерек ѝ е купил чанта „Долче & Габана“ в Ню Йорк — единствената дизайнерска чанта, която притежава.
Жена му има само дизайнерски чанти — „Гучи“, „Ферагамо“, „Шанел“ и „Вюитон“. И една от „по-евтините“ — „Тори Бърч“, която очевидно носеше често.
Макензи изважда телефона си, неспособна да устои на нуждата да си направи селфи в най-впечатляващата гардеробна, която някога е виждала. Прави си няколко снимки под различни ъгли, питайки се какво би се случило, ако случайно се появят в Инстаграм. Дали някой от двамата би разбрал? Гардеробът на Мерин е точно като тези, които показват в „Къщи за милиони“ по „Браво ТВ“. Това лято двамата с Тайлър бяха като пристрастени към предаването.
— Защо, по дяволите, го гледаме това? — беше попитала тя съквартиранта си, тъпчейки се с пуканки, докато една възрастна двойка твърдеше, че апартаментът им от двеста квадрата в Манхатън е малко тесничък за тях и болонката им. — Кара ме да се чувствам зле.
— Защото е вдъхновяващо — отговори Тайлър и беше прав. — Гледаме го, защото ни се иска да бяхме на мястото на тези хора.
Чифт високи обувки с червени подметки привлича погледа на Макензи. „Кристиан Лубутен“. Истинско произведение на изкуството с панделка от кристали на върха и десет сантиметрови токове. Трийсет и осми номер. Макензи носи трийсет и осем и половина. Почти същия размер. Тя си събува чорапите и обува обувките. Малко ѝ стягат, но тя прави нова снимка с тях. Връща ги на предишното им място, но решава, че ще изглеждат още по-великолепно пред колекцията от чанти. Аранжира ги с усет и прави още няколко снимки. Защо? Защото е вдъхновяващо.
Тихо се връща в спалнята, краката ѝ потъват в мекия килим. Представя си едни по-добри и щастливи времена. Мерин е легнала и Дерек се присъединява към нея, след като са сложили детето да спи и най-накрая са намерили време за себе си. Мерин е облякла пижама или тениската на Дерек от колежа. Той е само по стари баскетболни шорти, вероятно току-що излязъл от банята след тежък работен ден. Може би правят любов. Може би тихо и безгрижно си разказват какво им се е случило през деня, докато един от двамата не заспи. Дерек вероятно щеше да заспи веднага. Мерин щеше да се забави, защото жените са устроени така, и щеше за минута да прехвърли в съзнанието си стоте различни неща, случили се през деня, и другите двеста, които ще се случат утре.
Макензи няма място тук.
Време е да си върви.
Макензи не знае как да включи алармата и я оставя така. Излиза също толкова тихо и внимателно, колкото е влязла. Това, което току-що бе направила, е безразсъдно и глупаво и тя никога повече не може да си позволи да загуби контрол по този начин.
Във въздуха мирише на дъжд и Макензи решава да повърви малко, за да проясни съзнанието си. Пол, последният ѝ бивш, живееше в Бойзи, в квартал, подобен на този. Тихо и претенциозно предградие, където живееха основно бели. Макензи го видя за последно три седмици след като пияната му жена се появи у тях и се опита да я избута в апартамента ѝ. Пол вече се беше опитал да скъса с Макензи по телефона, но тя се беше възпротивила. На свой ред той ѝ бе предложил десет хиляди долара като „прощален подарък.“
Сякаш беше достатъчно.
Няколко вечери по-късно Макензи застана пред къщата на Пол. Плачеше и го молеше да не я изоставя, докато се преструва на пияна и наранена. Жена му и дъщерите му си бяха у дома и той пребледня като платно в мига, в който отвори вратата и я завари на прага си. Бързо затвори вратата зад себе си и я дръпна рязко настрани от къщата, където храстите и мракът нямаше да позволят на никого да ги види.
— Какво правиш тук, по дяволите? — изсъска Пол.
Пръстите му бяха сключени здраво около ръката ѝ и няколко дни по-късно Макензи щеше да забележи, че са оставили следи там, където са се впивали в нежната ѝ кожа. Досега винаги се държеше мило с нея, внимателно дори. Наистина беше невероятно колко много сила може да събере човек, който се чувства застрашен.
— Причиняваш ми болка — измрънка тя и той я пусна.
