— Да. — Той ме накара да се придвижа до стената в дъното. — Преди години това нямаше да е от значение — всеки можеше да има каквото си иска мнение и да си го поддържа. Но сега не е така. Магията започва да се връща, глупако. Ще бъда тук достатъчно дълго, за да видя осъществяването й и да се възползвам от нея. Бих могъл да се примирявам с демократичните ти чувства, когато това изглеждаше само блян…
И тогава си спомних нашия спор с Илейн по същия въпрос, докато пътувахме по крайбрежието.
— … но като знаех това, което знаех, и разбрах колко силни са чувствата ти, осъзнах, че ти си човекът, който ще се противопостави на неизбежното ни лидерство в този нов свят. Другият беше Верволф. Затова го убедих да те унищожи и на свой ред да бъде унищожен от мене.
— Всички ли мислят като теб? — попитах аз.
— Не, само някои — както са малко и онези, които мислят като теб, Каубой и Волф. Другите ще последват този, който поеме лидерството — хората винаги така постъпват.
— Кои са другите?
Той изсумтя.
— Не е твоя работа — отговори.
Направи познатия жест и измърмори нещо. Почувствах се освободен от принудата и подскочих напред. Входът не беше променил очертанията си, но се блъснах в нещо — сякаш пътят бе препречен от невидима врата.
— Ще се видим на празненството. — Той беше само на сантиметри, но недосегаем за мен. — Междувременно се опитай да си починеш.
Почувствах, че съзнанието ми угасва. Успях да се облегна и да закрия лицето си с ръце, преди да припадна. Не си спомням как съм се проснал на пода.
Колко дълго съм лежал в транс, не знам. Достатъчно дълго очевидно, за да могат някои от другите да се отзоват на една покана. Каквато и причина да им бе посочил за празненството, тя е била достатъчно да докара Рицаря, Друид, Амазонка, Свещеника и Снежния човек в голяма зала някъде под Корнуолските хълмове. Започнах да схващам това след внезапно пълно възвръщане на съзнанието в края на дълъг черен коридор без рисунки. Седнах, разтрих очи и бързо се огледах, като се опитвах да проникна през мрака на килията си. След миг някой се погрижи за това. Така разбрах, че събуждането ми и събитията, които го последваха, бяха свързани.
Проблемът с осветлението беше решен — стените започнаха да светят, станаха като стъкло, после се превърнаха в пълноцветен триизмерен екран, окомплектован със стереозвук. На него видях Рицаря, Друид, Амазонка и пр. Така разбрах, че има празненство. Имаше храна и музика, пристигания и заминавания. Гном се носеше сред всичко това, отпускаше лепкава ръка върху всеки, кривеше лицето си в усмивка и беше идеален домакин.
Мана, мана, мана. Оръжие, оръжие, оръжие. Нищо. Боклук.
Гледах дълго, чаках. Трябваше да има причина да ме доведе тук и да ми показва какво става там. Изучавах всички тези познати лица, дочувах откъслечни разговори, гледах движенията им. Нищо специално. Защо тогава бях събуден и виждах всичко това? Гном все трябваше да има нещо наум…
Когато видях, че Гном поглежда към високата, сводеста главна врата на залата за трети път в продължение на няколко минути, разбрах, че и той чака.
Претърсих килията си. Както се и предполагаше, не намирах нищо полезно за себе си. Чух обаче, че шумът се засилва, и отново се обърнах към образите на стената.
Магиите бяха в пълен ход. В залата вероятно имаше много енергия. Колегите ми се бяха отдали на някои хубави магии — екранът беше запълнен с цветя, лица, цветове и просторни, екзотични, подвижни изгледи, точно както тези неща вероятно са ставали някога. О! Една капка! Една капчица енергия и ще бъда вън оттук. Да избягам и да се върна? Или да потърся незабавно възмездие? Не можех да преценя. Да имаше някакъв път, бих могъл да го извлека и само от гледката…
Но Гном се беше престарал. Не можех да намеря никаква слаба точка в творението пред мен. След малко престанах да гледам и по друга причина. Гном обяви пристигането на поредния гост.
На това място звукът и образът изчезнаха. Коридорът пред клетката ми сякаш малко просветля. Тръгнах към него. Този път пред мен нямаше бариера и продължих през по-светлия участък. Какво беше станало? Дали някаква неясна сила не бе развалила грижливо изработените магии на Гном?
Във всеки случай вече се чувствах нормално и щях да съм луд да остана там, където той ме бе оставил. Мина ми през ума, че това би могло да е част от по-голям капан или мъчение, но все пак така поне имах няколко варианта, което винаги е по-добре.
Реших да тръгна назад, в посоката, от която бяхме дошли, вместо да вървя слепешката към празничната зала. Дори и там да имаше много мана. По-добре да намеря обратния път, реших аз, да свържа всяка мана, която ми попадне подръка, във вид на защитни магии и да се махна оттук.
Бях изминал може би двайсет крачки, докато формулирах това решение. Тогава тунелът направи странен завой, който не можех да си спомня. Но все още бях сигурен, че сме дошли по този път, затова продължих. И той ставаше малко по-светъл, докато вървях по него, и всичко това изглеждаше да е за добро. Позволих си да побързам.
