Маскарад полностью

— О, ти наистина изглеждаш много уморена! — заяви тя и дланта й литна да закрие устата й. — О!!! Нали си разменихме стаите!!! Държах се толкова глупаво!!! Знаеш ли… — подхвана тя с някак куха хитрост, най-доброто подобие на лукавство, което можеше да постигне — … бих могла да се закълна, че чух пеене посред нощ… Някоя май опитваше как звучи гласът й в различните тоналности, нещо такова!…

Агнес бе възпитана да казва само истината. Знаеше какво би трябвало да отговори: „Съжалявам, аз като че се вмъкнах в живота ти по грешка. Случи се малко недоразумение…“

Напомни си обаче, че я възпитаха и да прави каквото й бъде наредено, да не се самоизтъква, да почита по-възрастните и да не изрича по-лоши ругатни от „Да му се не види“.

Какво й пречеше замалко да вземе назаем по-интересно бъдеще? За не повече от една-две нощи. Можеше да се откаже, когато й хрумне.

— Колко странно — промълви тя, — бях в стаята до теб, а не чух нищо.

— Така ли?! Ами добре тогава!!!

Агнес позяпа нищожните ястия върху подноса на Кристина.

— Това ли е цялата ти закуска?

— О, да! Иначе ще се надуя като балон, скъпа!!! Ти си късметлийка, можеш да ядеш каквото си поискаш!!! И не забравяй, че имаме репетиция след половин час!

Тя отпърха от столовата.

„Главата й е пълна с въздух под налягане — натърти си Агнес. — Сигурна съм, че не се опитва да обижда нарочно.“

Но някъде дълбоко в душата й Пердита Кс. Мечтана изтърва една много грубиянска думичка.

Госпожа Плиндж извади метлата си от шкафа с принадлежности за почистване и се обърна.

— Уолтър!

Гласът й отекна из празната сцена.

— Уолтър?

Потропа нерешително по пода с дръжката на метлата. Уолтър бе свикнал с режима си. Тя му го набиваше в главата години наред. Не му беше присъщо да не е на определеното място в определения момент.

Поклати глава и се зае с работата си. Вече си знаеше, че й предстои упорито търкане. Въпреки това щеше да мине цяла вечност, докато се отърват от вонята на терпентин.

Някой минаваше през сцената. И си подсвиркваше.

Тя се стъписа.

— Господин Хаван!

Професионалният ловец на плъхове в Операта спря и свали от рамото си подскачащия чувал. Носеше стара шапка от реквизита, за да подчертае, че е цяла класа над обикновения изтребител на гризачи. По периферията й се трупаше дебел слой восък и остатъци от свещи, с които си светеше в по-мрачните подземия.

Движеше се сред плъхове толкова отдавна, че и в неговата физиономия се забелязваше нещо мише. Лицето му изглеждаше като продължение на носа. Мустаците му стърчаха. Предните зъби — също. Немалко хора се усещаха, че неволно търсят с поглед опашката му.

— Какво има, госпожо Плиндж?

— Знаеш, че не бива да си подсвиркваш на сцената! Това носи ужасно лош късмет!

— Е, тоя път е на добро, госпожо Плиндж. О, да! Ако знаеше каквото знам аз, щеше да преливаш от щастие. Ах! Какви неща видях, госпожо Плиндж!

— Да не си намерил злато долу, господин Хаван?

Тя приклекна полека, за да изчегърта петънце от боя.

А господин Хаван си взе чувала и продължи по пътя си.

— Може и злато да съм намерил, госпожо Плиндж. Ами да, нищо чудно да е злато…

Мина малко време, докато госпожа Плиндж принуди артритните си колене да я изправят и завъртят.

— Моля, господин Хаван?

По-нататък нещо тупна — вързоп торби, пълни с пясък, опря в дъските.

Сцената беше голяма, празна и безлюдна, без да се брои чувалът, който упорито се премяташе в търсене на свободата.

Госпожа Плиндж внимателно се огледа във всички посоки.

— Господин Хаван? Тук ли си?

Изведнъж й се стори, че сцената е станала още по-просторна и още по-неоспоримо пуста.

— Господин Хаван? Ехо-о-о? — Заозърта се пак. — Ей, господин Хаван?

Нещо полетя полека отгоре и падна до краката й.

Беше мърлява черна шапка с остатъци от свещи по периферията.

Жената отметна глава назад.

— Господин Хаван?

Господин Хаван беше свикнал с мрака. Не виждаше нищо страшно в липсата на светлина. И открай време се гордееше с острото си нощно зрение. Ако имаше поне някакво мъждукане, дори фосфоресцираща точица от гниещо парченце, стигаше му да вижда. А шапката със свещите беше по-скоро част от образа.

Шапката… за миг помисли, че я е загубил. Ама че работа, още си беше на главата му. Ами да. Замислено потри с пръсти шията си. Някаква важна подробност му се изплъзваше…

Беше твърде тъмно.

— ПИСУК?

Вдигна поглед.

Във въздуха пред очите му стоеше закачулена фигурка, висока към една педя. Костелива муцунка с провиснали сиви мустачки се подаваше изпод качулката. Мънички пръстчета само от кости държаха миниатюрна коса.

Господин Хаван си кимна умислен. Никой не можеше да влезе в Кръга на посветените в Гилдията на мишеловците, без да чуе разни прошепнати на ухо слухове. Плъховете си имали свой Смърт, както и крале, парламенти и народи. Но нито един човек не се бе убеждавал в това с очите си.

До този миг.

Той се почувства поласкан. Пет поредни години бе печелил Златния чук за най-много уловени плъхове, но уважаваше жертвите си, както някой войник уважава коварния и храбър враг.

— Ъ… мъртъв съм, значи?…

— ПИСУК.