— Как ще го наричаме? — поколеба се Баба. — Не може да бъде само Грибо, пък и аз открай време си мисля, че туй е доста глупаво име за котарак.
— Е, той има вид на аристократ… — започна Леля.
— На безмозъчен нагъл хубавец — поправи я Баба.
— На аристократ — упорито повтори Леля.
— Същото е.
— Вярно, не може да е само Грибо.
— Ще измислим нещо.
Салзела се облягаше унило на мраморния парапет над голямата стълба във фоайето и се взираше обезсърчено в чашата си.
Отдавна си мислеше, че един от най-сериозните недостатъци в цялата история около Операта е публиката. Посетителите тук бяха твърде неподходящи. Някои нищичко не схващаха от музиката и смятаха за проява на интелигентност реплики като „Много ми хареса онази част накрая, когато гласът й стана кръшен“. Но по-лоши бяха другите, които си въобразяваха, че разбират нещо…
— Искате ли питие, господин Салзела? Има много пиене!
Уолтър Плиндж спря до него с клатушкане. В черния костюм изглеждаше като изискано плашило.
— Плиндж, казвай само „Напитки, господине?“ — нареди музикалният ръководител. — И те моля да свалиш тази нелепа барета.
— Мама ми я уши!
— Не се съмнявам, но…
Ведър се примъкна при Салзела.
— Нали уж ти казах да държиш сеньор Базилика по-далеч от студения бюфет! — изсъска той.
— Съжалявам, не намерих достатъчно здрав лост — отвърна музикалният ръководител и посочи на Уолтър и баретата му да се махнат. — Пък и той не трябваше ли да общува с музата си в гримьорната? Вдигаме завесата след двадесет минути!
— Твърди, че пее по-добре с пълен корем.
— Значи тази вечер ни очаква истинско музикално пиршество.
Ведър се обърна и стрелна с поглед множеството.
— Засега върви добре.
— Така ми се струва.
— И Стражата присъства, да знаеш. Без да се набиват на очи. Сливат се с тълпата.
— Аха… я да позная…
Салзела огледа гъмжилото. И наистина забеляза дребно човече в костюм за много по-едро телосложение. Това важеше особено очевидно за пелерината, която дори се влачеше по пода и създаваше впечатление за Супермен, който се е застоявал прекалено дълго при опасния криптонит. Човечето носеше уродлива мъхната шапка и тайничко се опитваше да допуши цигарата си.
— Да не говорите за онзи запъртък, над чиято глава сякаш святка надпис „преоблечен стражник“?
— Какъв надпис?! Не го видях!
Салзела въздъхна и промълви отегчено:
— Този е ефрейтор Ноби Нобс. Доколкото ми е известно, той е единственият, комуто се налага да доказва с документи принадлежността си към човешката раса. Досега сливането му с тълпата се състои в поглъщане на три големи чаши шери.
— Не е само той — успокои го Ведър. — Отнасят се сериозно към случая.
— О, да — съгласи се музикалният ръководител. — Например ако се обърнем натам, ще съзрем сержант Детритус, който е трол и въпреки това си е намерил костюм по мярка. Жалко обаче, че е забравил да си свали шлема. Значи именно тези двамата са подбрани от Стражата заради умението им да останат незабележими…
— Е, ще бъдат наблизо, ако Призрака реши пак да ни навреди — безнадеждно смънка Ведър.
— Значи Призрака ще бъде принуден да… — Салзела се задави и примига. — Ох, що за…
Ведър се озърна.
— Това е лейди Есмерелда… Ох…
Грибо крачеше до нея с непринудената походка, от която жените се замислят дълбоко, а мъжете свиват юмруци до побеляване на кокалчетата. Жуженето на разговорите стихна за миг, после се надигна доста по-изнервено.
— Стъписан съм — призна Салзела.
— Но той изобщо няма вид на джентълмен — сподели Ведър. — Виж само цвета на това око! — Разчиташе, че все пак е успял да се усмихне, когато се поклони. — Лейди Есмерелда! Колко ми е приятно да ви видя отново! Няма ли да ни запознаете с вашия… гост?
— Тоя е лорд Грибо — заяви Баба. — А тия са господин Ведър, собственикът, и господин Салзела, който май управлява Операта.
— Ха-ха — процеди музикалният ръководител.
Грибо изръмжа и показа толкова дълги резци в устата си, че беше трудно човек да открие такива извън зоологическата градина. Ведър за пръв път виждаше и зеленикавожълто око с подобен оттенък. А пък формата на зеницата…
— А-ха-ха… — изгъгна и той. — Да ви поръчам ли нещо?
— Той ще пие мляко — твърдо отсече Баба.
— Предполагам, че така поддържа силите си — не се сдържа Салзела.
Погледът на Баба с успех би могъл да гравира метал.
— Някой да е жаден? — обади се Леля Ог, появила се сякаш от въздуха с поднос в ръце. Пристъпи ловко насред групичката като миротворчески корпус. — Тука имам от всичко по малко…
— Дори чаша мляко, както забелязвам — подхвърли Ведър.
Салзела зяпаше ту едната вещица, ту другата.
— Изумителна предвидливост…
— Ами не се знае от какво ще има нужда — напомни Леля.
Грибо взе чашата с две ръце и започна да лочи с език. По едно време се вторачи в Салзела.
— Защо-оу ме зяпаш? Не знаеш ли как се пие мляко-оу?
— Не знаех, че… се прави така, да си призная.
Леля намигна на Баба с намерение да отпраши нанякъде. Баба я хвана за ръката.
— Помни — прошепна, — че когато влезем в оная ложа… ти ще наглеждаш госпожа Плиндж. Тя знае нещо. Не знам какво ще стане. Ама ще стане.
