Маскарад полностью

— Знаех си! Пуснал си брада и шкембе, но си помислих веднага, че под тая мъничка маска е моят Хенри!

Хенри Дембел заслони очите си от сиянието на свещите.

— … Анджелина?

— Ох, не! — отегчено изтърси Агнес. — Такива неща просто не се случват.

— В театъра ги има непрекъснато — осведоми я Леля Ог.

— Няма спор — подкрепи я и Баба Вихронрав. — За късмет той поне няма отдавна изгубен брат-близнак.

Откъм залата се разнасяше шум. Някой се промъкваше през пълния ред седалки, влачейки още някого.

— Майко! — долетя глас от тъмата. — Какво си намислила?

— Я върви с мене, Хенри-младши!

— Майко, не бива да се качваме на сцената!…

Хенри Дембел запрати чинията зад кулисите, смъкна се от сцената и излезе от кошарата на оркестъра, подпомогнат от двама цигулари.

Срещнаха се при първия ред. Агнес дочуваше гласовете им.

— Исках да се прибера, знаеш!

— И аз исках да те дочакам, но ми се случи какво ли не, особено едно нещо… Я ела насам, Хенри-младши…

— Майко, какво става?

— Синко… Нали открай време ти разправям, че твой баща беше господин Лози, който жонглираше със змиорки?

— Да, разб…

— Моля и двама ви — елате в моята гримьорна! Както виждам, трябва да поговорим за много неща.

— Да, много са…

Агнес ги проследи с поглед. Публиката разпознаваше тутакси операта, дори да не се играеше на сцена, и започна да ръкопляска.

— Добре… — промърмори Агнес. — Това ли е краят?

— Почти — отвърна Баба.

— Да не сте бърникали в главите на всички тук?

— Не сме, ама ми се щеше да строша някоя и друга — увери я Леля.

— Никой не ви каза дори „благодаря“!

— Често се случва — призна Баба.

— Прекалено са заети да мислят за следващото представление — отбеляза Леля. — Шоуто трябва да продължи.

— Това е… това е лудост!

— Туй е опера. Както виждам, дори господин Ведър се зарази — подхвърли Леля. — И младият Андре се отърва от полицейщината, ако не ме лъже усетът.

— Ами аз!

— О, който подготвя щастливия край, не участва в него — обясни Баба и бръсна невидима прашинка от рамото си. — Гита, време е да си ходим. Утре ще потегляме рано.

Леля излезе напред и се загледа в тъмното зейнало гърло на залата.

— Публиката не се е разотишла, да знаете. Още си седят по местата.

Баба застана до нея и се вторачи в мрака.

— Хич не ги разбирам. Той им каза, че операта свърши…

Двете се озърнаха към Агнес, застинала със свирепо изражение насред авансцената.

— Малко си ядосана, а? — провери Леля. — Трябваше да се очаква.

— Да!

— Досещаш се, че всичко се уреди за другите, ама не и за тебе, а?

— Да!

— Е, помисли още — подкани я Баба. — Какво има Кристина пред себе си? Ще стане обикновена певица. Ще затъне в малкия си свят. О, може и да е достатъчно добра, за да заслужи бледичка слава, но някой ден гласът ще я изостави и светът ще свърши за нея. А ти имаш избор. Можеш да си стоиш на сцената, да си само артистка и да повтаряш заученото… или да бъдеш отстрани, да знаеш цялото либрето, как са окачени декорите и къде са пропадащите капаци. Не е ли по-добре?

— Не е!

По-късно Агнес осъзна какво я вбеси неимоверно у Баба Вихронрав и Леля Ог. Понякога те действаха заедно, без да имат нужда от думи. Не че останалото се понасяше лесно. Не смятаха намесата за нещо лошо, щом самите те се бъркат в чуждия живот. Поначало бяха убедени, че чуждите дела са и техни. Крачеха през живота направо, без да се двоумят. И щом попаднеха в някакво положение, заемаха се да го променят. В сравнение с всичко това задружните им постъпки по безмълвно съгласие бяха дребен дразнител, но не и в момента.

Доближиха я и опряха ръце на раменете й.

— Разгневена ли си? — попита Баба.

— Да!

— Тогаз на твое място щях да отприщя гнева — посъветва я Леля.

Агнес стисна клепачи, сви юмруци, отвори уста и закрещя.

Започна ниско. От тавана се посипа мазилка на прах. Призмичките в полилея зазвъняха тихо.

Гласът й се издигна, като мина набързо през странните четиринадесет трептения в секунда, от които душата започва да се чувства твърде неуютно във Вселената и особено от присъствието й в човешките вътрешности. Дребни предмети навсякъде из Операта падаха от лавиците и се чупеха на пода.

Звукът се извиси, отекна като камбана и продължи нагоре. Всички струни на цигулките се скъсаха една по една. Кристалните късчета в полилея се разтресоха. В барчето бутилките шампанско изстреляха залпово тапите си. Цял рафт чаши отекнаха хорово, очертанията им се замъглиха, а накрая избухнаха като презрял и сърдит магарешки бодил.

Имаше обертонове и ехо с необичайно въздействие. В гримьорните се стопи боята за лице номер 3. Напукаха се огледала и залата за репетиции на балета се изпълни с милион разкривени отражения.

Надигаше се прах, падаха буболечки. В каменните стени на Операта за миг подскочиха зрънцата кварц…

И настъпи тишина, нарушавана от последни тропоти и звънтене.

Леля се ухили.

— А, туй вече беше краят на операта.

Салзела отвори очи.

Празната сцена беше тъмна и въпреки това ярко осветена. Тоест непоносима светлина без сенки струеше от невидим източник, но нямаше какво да освети освен самия Салзела.