Шарън Крендъл стисна кормилото и го удържа. В началото ръцете й просто следваха движенията му, но постепенно момичето започна да влага повече сила с намерението да го задържи и стабилизира. Съсредоточи цялото си внимание върху най-големия индикатор на панела пред нея — един от малкото, който все още светеше. На него пишеше ИЗКУСТВЕН ХОРИЗОНТ. Този прибор бе известен на всеки човек, прекарал известно време в пилотска кабина. Той показваше относителното положение на самолета спрямо хоризонтална линия и за Шарън бе повече от очевидно, че техният Стратън изобщо не е в хоризонтално положение. Намираха се обаче сред тъмните буреносни облаци и тя бе прекалено дезориентирана, за да прецени дали носът сочи надолу или нагоре, или пък дали крилете са наклонени наляво или надясно. Вгледа се в положението на тялото си, опитвайки се по този начин да отгатне положението на самолета, но увеличената гравитация я притискаше към стола й и тя напълно бе изгубила представа за ляво и дясно, горе и долу. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че ще се разбият. Хрумна й дори, че само простряното на пода тяло на Джон Бери й подсказваше, че не летят обърнати с корема нагоре.
Шарън стискаше здраво вибриращото кормило, но ръцете и раменете й започнаха да отмаляват и да пулсират от болка. Съзнаваше, че трябва да направи нещо, преди самолетът да се е преобърнал. Хвърли поглед към линията на изкуствения хоризонт и се опита да извика на помощ инстинкта си, роден от хилядите часове, които бе прекарала във въздуха. Реши, че самолетът лети с вирнат нагоре нос и наведено надолу ляво крило, макар че положението можеше да е точно обратното. Дръпна щурвала с все сила напред и го завъртя надясно.
За момент си помисли, че инстинктът й я е подвел, защото линията на изкуствения хоризонт се кривна още по-силно. След това обаче бавно се изправи и зае хоризонтално положение. Вибрациите намаляха и самолетът полетя стабилно, разтърсван само от силните ветрове. Шарън продължи да стиска кормилото с все сила.
Бери се надигна и забеляза, че самолетът лети много по-стабилно. Бързо погледна към Линда. Тя беше много бледа и цялото й тяло се гърчеше от конвулсии. Бери бързо седна на пилотското място. Закопча предпазния колан и сграбчи щурвала. Стисна го толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. После си даде сметка, че не кормилото се тресе, а ръцете му. Пое няколко пъти дълбоко дъх и едва тогава успя да проговори.
— Шарън… Ш… — Погледна я, но не можа да измисли какво да й каже.
Шарън пусна кормилото и се облегна назад, опитвайки се да се подготви за предстоящия сблъсък. През ума й проблясваха несвързани мисли и спомени, но в момента нищо не й се струваше важно. Протегна ръка, докосна ръката на Бери, а след това се извърна към Линда.
Момичето я гледаше с широко отворени очи.
— Ще се разбием ли?
— Да. Дръж се здраво.
Капитан трети ранг Джеймс Слоун не спираше да говори по изключените телефони, като уж се свързваше ту с нищо неподозиращите пилоти, участващи в спасителната операция, ту с танкера фантом. Започваше да му писва от този цирк, но не виждаше друг начин да осъществи замисъла си. Трябваше да задържи Хенингс в кабина Е-334, докато се увери, че самолетът на Матос е паднал, и докато реши какво да предприеме по отношение на адмирала.
Чу, че по коридора наближават нечии стъпки. Долавяха се и гласове.
Слоун затвори зеления телефон.
— Просто смяна на караула, адмирале. Е-334 е с ограничен достъп и до нея се допускат само тези от нас, които имат право на достъп до засекретена информация. Не мисля, че дори и флотски адмирал би могъл да влезе тук, без да е специално повикан.
Хенингс се изгърби на стола си. Точно в това беше проблемът. От самото начало. Незаконно провежданите изпитания, обвити в тайнственост, бяха позволили на Джеймс Слоун да съсредоточи в ръцете си недопустима за ранга му власт.
Слоун погледна възрастния мъж, прегърбил се тежко на стола си. Лицето му, почерняло и обветрено от дългите години в открито море, бе придобило нездрав блед оттенък през последните няколко часа.
Хенингс като че ли се изтръгна от обхваналата го летаргия и вдигна поглед.
— Защо осъществяваме радиовръзката с танкера и спасителния екип чрез този телефон? Предлагам да настроим няколко предавателя на техните честоти.
Слоун поклати отрицателно глава; вече имаше готов отговор на този въпрос.
— Тези операции не са под мой контрол. Те се ръководят от специален екип от друг команден център. Освен това не искам допълнителни честоти. Достатъчно грижи си имам и нямам никакво желание да слушам празните приказки на пилотите.
Хенингс кимна и отново се изгърби на стола си.
Златистият телефон иззвъня и Слоун веднага грабна слушалката. Това беше истинско позвъняване. Сърцето му започна да бие по-силно.
— Да, сър.
Гласът на капитан първи ранг Диел прозвуча несигурно, едва ли не извинително.
— Капитан Слоун, искам информация за статуса на Полет три-четири-седем.
