Момчето в снега полностью

Момчето го послуша и изведнъж му се дощя да каже на мама, че не е права. Тук е лодката, водата. Искаше му се да остане при татко, каквото и да разправят хората с бележниците. Навярно дори е възможно да се премести тук? Да храни птиците? Да помогне на татко да поправи покрива? Да ремонтират пропадналите стъпала на стълбището? Така се улиса в тези мисли — колко би било хубаво — че почти забрави въдицата в ръцете си.

— Риба!

— Какво?

— Хванал си риба!

Малкото момче се сепна при вида на извитата въдица. Макарата не помръдваше.

— Голяма е — провикна се, забравил, че трябва да пази тишина.

— По дяволите — изруга баща му и се приближи. — Да не би да си закачил дъното?

— Не… мисля.

Момчето с мъка навиваше макарата. Тежестта бе голяма — чак лодката се премести бавно към брега.

— Скоро ще се появи — засмя се бащата му и разпери ръце над планшира.

— Какво е?

— Не гледай, Тумас! — ненадейно извика мъжът, когато нещо изплува на повърхността.

— Татко?

— Легни на дъното. Не гледай!

Момчето искаше да го послуша, но ушите му не чуваха.

— Татко?

— Залегни, Тумас! Не гледай!

Ала Тумас вторачи поглед.

Долу във водата лежеше момиче.

Бяло-синьо лице.

Отворени очи.

По водата се носеха подгизнали дрехи — беше облечена твърде леко за разходка в гората.

— Татко?

— Залегни, Тумас! По дяволите!

Момчето не видя нищо повече, защото баща му се спусна изневиделица, прескачайки скамейките, и го притисна към дъното на лодката.

Не че Каролине Берг се страхуваше да лети. Използваше го само като претекст. В действителност се страхуваше изобщо да пътува. Най-добре ѝ беше у дома. Обичаше рутината. Не, нуждаеше се от рутина.

— Няма ли да дойдеш на гости, мамо?

— С удоволствие бих дошла, Вивиан, но знаеш, страх ме е да летя.

— Защо тогава не вземеш влака?

— Да прекарам шестнайсет часа, затворена в консервена кутия с непознати?

— Разбирам те, но страшно искам да ме видиш как танцувам.

— Виждала съм те, Вивиан. Много пъти.

— Да, но това не е културният дом в Будьо, мамо, а операта в Осло. Операта! Казах ли ти, че ме приеха в ансамбъла на Александър Екман? Ще танцувам в „Лебедово езеро“. „Лебедово езеро“! Не е ли страхотно?!

— Прекрасно е, Вивиан. Поздравявам те, скъпа.

— Пуснала си корени там, мамо. Стоиш съвсем сама. Защо да не се разходиш до Осло? Ще отидем на ресторант. Нали си чувала за „Маемо“? Има го в справочника на „Мишлен“. Не може ли да…

Искаше, естествено, да види как дъщеря и танцува.

Това бе единственото ѝ желание, за бога.

— Ще се видим, като си дойдеш. Така се разбираме.

— Непременно, мамо. Сега трябва да бягам — имаме репетиция. Добре си, нали?

— Добре съм, Вивиан. Не се тревожи за мен.

— Хубаво, мамо. Ще се чуем скоро.

— Ще се чуем.

Божичко, кога порасна?

Дните просто идваха и си отиваха.

Къде отиде животът ѝ?

Животът, за който мечтаеше?

Беше на четирийсет и две, а се чувстваше на сто. Всяка събота седеше в ресторант „Сюдвест“ и дъвчеше сандвич със скариди. Не го изричаха на глас, но тя нямаше съмнения: присмиваха ѝ се. Приятелките ѝ. Същите от едно време; от гимназията в Будьо. Дойде абитуриентският бал. Само тя имаше амбиции. Да замине за Индия, за Африка. Да бере ябълки в Гватемала. Да свири на китара по улиците в Амстердам. Другите нямаха такива стремежи. Те щяха да се омъжат, да родят деца, да си намерят работа в общината, в супермаркет „Рема“. Във всеки случай щяха да останат в Будьо. Обаче явно всички бяха обиколили света, само не и тя.

Пролетта преди две години Вивиан замина за Осло, за да се яви на прослушване. Силната, сладка Вивиан — появи се неочаквано, сякаш от нищото. Спомни си летището в Будьо. Оттам излитаха самолети за цял свят, а войниците от НАТО идваха на учения. Каролине Берг бе на двайсет и безгрижна. Той дойде от Англия, остави я с надут корем и без адрес за връзка.

Негова ли е вината?

На Люк Мур от Лийдс, готиния пилот с тъмните къдрици?

Той ли е виновен, задето не си ходила никъде, Каролине?

Не, сърди се единствено на себе си.

Живееше в малък апартамент само на двеста метра от летището, където самата тя не беше стъпвала.

Никъде не бе пътувала.

Непременно идете в Аликанте — там е прекрааасно.

Мете.

Някога най-добрата ѝ приятелка. Вече не — сега имаше мъж, деца, хубава къща в Хюнста, всяко лято ходеше на почивка на разни далечни места.

Божичко, Кий Уест! Чудно е, така съм чувала, но ти си луда!

Сюньове.

В училище не можеше да върже и две думи, но хвана предприемач от Харста, любител на яхти, който инвестираше в недвижимо имущество в чужбина.

Безспорно ѝ се присмиваха при всяко влизане в супермаркет „Куп“.

Не гласно, ала тя забелязваше.

— Искате ли фактура? Торбичка?

Стоките върху поточната линия и неизменният звук.

Пълнозърнест хляб.

Бийп.

Мляко.

Бийп.

Четири коли на промоция.

Бийп.

Грозна си.

Бийп.

Никога няма да постигнеш нищо.

Бийп.