След като изчете писмото, Джордж Вавасор го хвърли небрежно на масата за закуска и започна да се храни. Захвърли го така, сякаш се гордееше със своята небрежност. „Много добре, рече си той. Така да бъде. Едва ли бих могъл да очаквам нещо по-добро, независимо от това как ще й се отрази на нея.“ След това разлисти вестника си. Но още преди денят да е изтекъл, той си бе съставил много планове, свързани с ползите, които можеше да извлече от нейното предложение. Изпрати своя отговор още преди да се е стъмнило. Писа и на сестра си, но както вече знаем, Кейт запази съдържанието на това писмо за себе си.
В първия ден от новата година лейди Гленкора не пристигна в дома на лейди Монк. Тя бе прекарала Коледа в замъка Гадъръм, наслаждавайки се на великолепното гостоприемство на херцога, но когато дойде време да се преместят в Монкшейд, тя бе неразположена и господин Палисър замина сам. Лейди Гленкора се върна в Мачинг и остана там, докато съпругът й отсъстваше, в компанията на двете госпожици Палисър.
Когато новината, че лейди Гленкора нямаше да дойде, достигна Монкшейд, Бурго Фицджералд вече бе там, въоръжен с паричната подкрепа, която Джордж Вавасор бе успял да изтръгне от ръцете на господин Магруин.
— Бурго — рече леля му една сутрин, заварвайки го пред вратата на спалнята му точно преди да слезе долу, облечен за лов, — старата ти изгора лейди Гленкора няма да дойде.
— Лейди Гленкора няма да дойде! — възкликна Бурго, като изражението и тонът му издадоха, че промяната в плановете на тази омъжена жена го вълнуваше повече, отколкото бе редно. Това, обаче, изглежда не трогна лейди Монк.
— Не, няма да идва. Но едва ли има някакво значение за теб.
— Има, по дяволите! — отвърна той, сложи ръка на челото си и се облегна на стената, сякаш изпаднал в отчаяние. — Има огромно значение. Аз съм най-злощастният мъж, живял някога.
— Срамота, Бурго, срамота! Не бива да говориш по този начин за една омъжена жена. Започвам да си мисля, че е по-добре, че няма да дойде.
В този миг още един облечен за лов мъж се насочи към тях по коридора. Лейди Монк му се усмихна и го поздрави, когато се разминаха. Бурго мълчеше и продължаваше да стои облегнат на стената с ръка на челото, показвайки, че току-що бе научил нещо, което го бе разстроило.
— Върни се в стаята си, Бурго — заръча леля му и двамата се насочиха към най-близката врата, тъй като лейди Монк се бе оглеждала за него и го бе пресрещнала веднага, след като бе излязъл в коридора. — Ако тази новина наистина те разстройва, не бива да го показваш. Какво ще кажат хората?
— Не мога да ги спра да говорят.
— Но предполагам, че не искаш да я нараниш? Реших, че ще бъде добре да ти кажа, преди да научиш от някой друг и да се издадеш пред всички. В момента показваш, че все още питаеш чувства към тази омъжена жена, а това е проява на слабост. Ако не ми докажеш, че можеш да се владееш, как бих могла да ти позволя да се срещнеш с нея на улица „Брук“?
За миг Бурго се вгледа в лицето на леля си, след което се обърна към вратата.
— Прави каквото искаш по този въпрос — отвърна той. — Но много добре знаеш какви са намеренията ми.
— Глупости, Бурго. Нямам представа за какво говориш. Време е да слезеш долу за закуска, но не бива да привличаш излишно внимание върху себе си.
Лейди Монк беше около петдесетгодишна жена, все още красива за възрастта си, с прекрасна фигура, висока и добре сложена. В никакъв случай не можеше да бъде описана с онзи епитет, който нашият американски приятел и критик господин Хоторн бе измислил, а именно „набита“, обявявайки, че това било обичайното състояние на английските дами на възрастта на лейди Монк. Но лейди Монк не беше набита. Беше миловидна, хубава и стройна жена, с която, поне по отношение на външния вид, всеки англичанин би се гордял и с която сър Козмо Монк несъмнено се гордееше. Тя произлизаше от рода Фицджералд от Уорчестършир, за чийто представители казваха, че винаги са красиви и безполезни. Гледайки лейди Монк, човек едва ли би си помислил, че е безполезна. Имаше хора, които претендираха, че я познават и които я смятаха за повече от достоен представител на рода, към който принадлежеше, твърдейки, че бе успяла да прахоса богатството на заможния си съпруг, да се скара с единствения си син и да омъжи дъщеря си за най-големия глупак в околността. Бе дала всичко от себе си в стремежа да ожени племенника си за богатата наследница и едва ли щеше да прости на онези, които бяха осуетили плановете й.
