Двайсет и четири годишната Алис Вавасор не може да реши дали да се омъжи за почтения и уважаван, но твърде праволинеен провинциален джентълмен Джон Грей или за своя избухлив и необуздан братовчед Джордж, който е първата й любов. Тя е сгодена за Грей, но когато заминава за Швейцария с Джордж и сестра му Кейт, между нея и братовчед й припламва искрата на старата им любов. За ужас на благородните си роднини и на разорения си баща Алис решава да развали годежа си с Грей и да приеме предложението за брак на Джордж, който преследва свои користни цели. Междувременно наскоро овдовялата госпожа Гринаул, леля на Алис, Джордж и Кейт, си играе с чувствата на двама мъже, хвърлили око на огромното й наследство: богатият фермер Чийзакър и бедният, но чаровен капитан Белфийлд. Вдовицата умело манипулира двамата кандидати за сърцето си, настройвайки ги един срещу друг в опит да прецени кой би я направил по-щастлива, без да прахоса богатството й. Другата братовчедка на Алис, непокорната и своенравна лейди Гленкора М’Клъски, е наследница на стар аристократичен род, но се влюбва в красивия нехранимайко Бурго Фицджералд. Скандализираните й роднини я принуждават да се откаже от мъжа, когото обича, и да приеме предложението за брак на Плантагенет Палисър, богат и уважаван член на парламента, гласен за следващия канцлер на хазната. Но двамата изобщо не си подхождат и лейди Гленкора все още питае чувства към безскрупулния Бурго, който е готов на всичко, за да си я върне. Това е историята на три желани и амбициозни жени, опитващи се да открият пътя към щастието, без да жертват своята индивидуалност или да изневерят на принципите си. Всяка една от тях търси своето място в задушаващо консервативния свят на Англия от средата на XIX век, съчетавайки копнежите на сърцето си с изискванията на благоприличието. Изящен стил, хапливо чувство за хумор, ярки персонажи, заплетени интриги, мъдри наблюдения върху женската и мъжката психика — всичко това в романа, превърнат в един от най-прочутите сериали в историята на телевизията.
Емил Минчев е един от най-добрите преводачи на художествена литература от английски език от неговото поколение. Роден е на 26. X. 1984 г. в София. Завършил е Първа английска гимназия, а след това „Международни отношения“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на романите „Нюх“, „Бяс“, „Стръв“, „Кули от камък и кост“ и „Неограничен достъп“, както и на един киносценарий и статии по проблеми на изкуството. За петнадесет години е превел близо четиридесет книги — класическа и съвременна проза. Сред преведените от него произведения са „Бари Линдън“ на У. М. Текери, „Джон Шърман. Доя“ на У. Б. Йейтс, „De Profundis: Глас от безднатата“ и „Саломе и други пиеси“ от Оскар Уайлд, „Великият Гетсби“ от Фр. Скот Фицджералд, „Дракула“ и „Гостът на Дракула“ от Брам Стокър, „Север и Юг“ от Елизабет Гаскел, „Конспирацията Караваджо“ от Уолтър Елис, отличеният с награда „Букър“ роман „Истинската история на бандата на Кели“ от Питър Кери и др.
Антъни Тролъп е последният бележит представител на викторианския реалистичен роман. Почти непознат у нас, ако се опитаме да потърсим мястото му в главозамайващо сложната панорама на европейската литература от деветнадесети век, бихме могли да твърдим, че той е английският Балзак. Основание за това дава като че ли голямата му работоспособност и творческа плодовитост: Тролъп е автор на 47 романа, но към тях трябва да прибавим още пет пътеписни книги, четири сборника с разкази, една автобиография, изиграла неблагоприятна роля при посмъртната му рецепция. Освен това е написал и една пиеса, многобройни есета и статии.
Подобно на великия си френски събрат и Тролъп въвежда цикъла романи с общи герои и неизменен топос. Представителните му цикли са два, всеки от тях от по шест романа — „Барсетширски хроники“ и „Семейство Палисър“, към който принадлежи настоящият роман и бе изключително популярен преди близо четири десетилетия като телевизионен сериал, заради който се опразваха улиците и хората заставаха пред малкия екран, пренасяйки се в света на английската аристокрация от XIX век.
Сравнението с Балзак не е неуместно не само поради посочените сходства, но и защото Тролъп си остава един от най-четените романисти, писали на английски език. Веднага трябва да добавим обаче — един от най-четените в англосаксонския свят, т.е. в ареала на английския език. Българската рецепция на Балзак и Тролъп в това отношение е достатъчно категорична, като популярността на френския класик е смазваща спрямо репутацията на англичанина. Ако имаме предвид броя на преведените у нас Балзакови творби, както и съвкупността от изданията им, по всяка вероятност броят им ще надмине числото сто. Срещу това Антъни Тролъп е представен само с романа си „Барчестърски кули“ (НК, 1985). У нас няма човек, завършил поне средно образование, който да не е чувал за Балзак и дори да е попрочел нещичко от него. Ако попитате обаче човек от улицата знае ли кой е Антъни Тролъп, най-вероятният отговор би бил отрицателен.
Това обаче не може да бъде причина да не посочим още едно сходство между двамата писатели. Плодовитостта на Тролъп и Балзак не е някакво иманентно, вътрешно качество на техния талант. Тя е въпрос и на организация и самодисциплина, на възглед за литературата и творческия труд. Изключително показателна е в това отношение автобиографията на английския писател, в която той неизменно прокарва идеята за творческото писане като умение и рутина, подобна на ръчния труд.