Отворих уста да предложа да задържа децата през нощта, както бях правила друг път, но се сетих за отпуснатото телце на Тина. Реших, че тази вечер бе по-добре да не остават тук. Поведох ги към кухнята и минута или две по-късно чух стария пикап на Рене да се отдалечава шумно.
Взех Лиса.
— Едва те вдигам вече, натежала си. Коби, да не си започнал да се бръснеш?
Прекарахме на масата около половин час — докато децата ядяха сладолед и разказваха какво са правили след последното си виждане. После Лиса пожела да ми чете. Извадих бои и книжка за оцветяване и числата, написани вътре с букви, и започна да ми ги чете с известна гордост. Батко й, естествено, трябваше да докаже, че може да чете много по-добре, след което пожелаха да гледат любимото си предаване. Преди да се усетя, се беше стъмнило.
— Моят приятел ще дойде тази вечер — обърнах се към тях. — Казва се Бил.
— Мама ни каза, че имаш специален приятел — каза Коби. — Дано да го харесам. Надявам се да се държи добре с теб.
— О, да — уверих го.
Той бе изпъчил гърди, готов да ме защитава, ако специалният ми приятел не е достатъчно добър според преценката му.
— Изпраща ли ти цветя? — попита романтично Лиса.
— Още не. Но можеш да му намекнеш, че бих желала!
— О! Добре, естествено.
— Питал ли те е дали искаш да се омъжиш за него?
— Ами, не. Но аз също не съм го питала. — Естествено, Бил почука точно в този момент.
— Имам компания — рекох усмихната, когато отворих вратата.
— Чувам — отвърна той.
Хванах го за ръка и го поведох към кухнята.
— Бил, това е Коби, а тази млада госпожица е Лиса — заявих официално.
— Чудесно. Толкова исках да се запозная с вас — каза Бил за моя изненада. — Лиса, Коби, имате ли нещо против да правя компания на леля ви Суки?
Те го погледнаха замислено.
— Тя не ни е истинска леля — обади се Коби, опипвайки почвата. — Тя е приятелка на мама.
— Така ли?
— Да. И каза, че не й пращаш цветя — обади се Лиса. По изключение гласчето й прозвуча кристално ясно.
Толкова се зарадвах да установя, че е преодоляла проблема с произношението на „р“.
Бил се обърна към мен. Вдигнах рамене.
— Ами, те ме попитаха — отвърнах безпомощно.
— Хмм — произнесе умислено той. — Ще трябва да направя нещо по въпроса, Лиса. Благодаря ти, че ми обърна внимание. Знаете ли кога е рожденият ден на леля Суки?
Усетих как се изчервявам.
— Бил, — отсякох — стига!
Но той не ми обърна внимание и попита:
— Знаеш ли, Коби?
Момчето поклати глава отрицателно.
— Знам само, че е през лятото, защото последния път ходиха с мама на обяд в Шривпорт и тогава беше лято. Ние останахме с Рене.
— Много умно, че си го забелязал, Коби — рече Бил.
— Даже съм по-умен! Познай какво научих в училище онзи ден!
Коби скочи и се затича. Лиса наблюдаваше Бил с голямо внимание през цялото време, докато Коби говореше, и когато приключи, тя рече:
— Изглеждаш много светъл, Бил.
— Така е — отвърна той. — Такава е естествената ми текстура.
Братът и сестричката му си размениха погледи. Стана ми ясно, че според тях „естествена текстура“ е някаква болест и не би било учтиво да задават повече въпроси. Понякога децата проявяват известна съобразителност.
Отначало Бил бе стегнат, но с напредването на вечерта започна да се отпуска. Бях готова да си призная, че в девет вече бях изморена, но той бе все така свеж с децата, когато Арлийн и Рене минаха в единайсет да ги приберат.
Представих им го, а той се здрависа с тях както е общоприето, когато пристигна още един посетител.
Привлекателен вампир с гъста черна коса, сресана по необикновен начин — на вълни, се появи откъм горичката, докато Арлийн качваше децата отзад в колата, а Рене и Бил си говореха. Бил му махна непринудено и той му отвърна със същото, присъединявайки се към двамата, все едно го бяха очаквали.
От люлката на предната веранда наблюдавах как ги запознава един с друг и те се здрависват. Рене направо го зяпаше. Според мен май разпозна какъв е. Бил го погледна многозначително и поклати глава, а той затвори уста, без да каже това, което се канеше.
Новопоявилият се бе здравеняк, по-висок от Бил. Бе облечен със стари дънки и тениска с надпис „Посетих Грейсланд“. Ботушите му бяха с износени пети. Носеше бутилка със синтетична кръв и от време на време отпиваше от нея. Майстор на общуването.
Може и да се подведох по реакцията на Рене, но колкото повече гледах вампира, толкова по-познат ми се струваше. Опитах се мислено да прибавя няколко тона към цвета на кожата му и няколко бръчки, представяйки си го изправен и добавяйки малко живот в чертите му. Боже мили! Това бе мъжът от Мемфис.
Рене се обърна да си тръгва, а Бил поведе новодошлия към мен. На около метър и половина разстояние вампирът извика със силен южняшки акцент:
— Хей, Бил ми каза, че някой е убил котката ти.
Бил затвори очи за секунда, а аз само кимнах, онемяла.
— Е, съжалявам за случилото се. Аз обичам котки — допълни той.
