Като изключим романтичния момент, може да се каже, че компанията на Ерик ми е приятна по същите причини, поради които ми носеше удоволствие и общуването с Бил. Дори Арлийн спира да ме слуша, ако внезапно й хрумне нещо по-интересно за мислене, като например оценките на децата й в училище или някакви техни остроумия. С Ерик нещата стоят коренно различно: той може да слуша сърдечните ми излияния и да си мисли за новите чистачки на колата си, но аз никога не разбирам за това.
Единият час, който ми отпусна Баракудата, почти изтичаше, а аз така и не успях да измисля нищо конструктивно. Предъвквах наум едни и същи празни приказки. Ето какво се случва, когато често си говориш сам със себе си.
Телефонът звънна точно на шейсетата минута и Баракудата призна, че няма новини за Джейсън. Никой не го бил чувал или виждал. Но пък Ботуша също не забелязал нищо подозрително около къщата му, с изключение на отворената врата на пикапа.
Все още нямах никакво желание да звъня на шерифа, но и нямах голям избор. В така създалата се ситуация липсата на обаждане от моя страна би изглеждала подозрителна.
Очаквах, че съобщението ми ще все смут и тревога у органите на властта, но отсреща реагираха с добродушно безразличие. Шериф Диърборн всъщност избухна в смях.
— Обаждаш ми се да ми кажеш, че женкарят Джейсън закъснява за работа? Суки Стакхаус, изумяваш ме! — Бъд Диърборн имаше ленив глас и сплескана физиономия като на пекинез. Направо го виждах как сумти недоволно в слушалката.
— Той никога не закъснява за работа! Освен това пикапът му стои пред къщата с отворена врата — казах.
Това вече изостри вниманието му, защото Бъд Диърборн е човек, който разбира от хубави пикапи.
— Това действително звучи малко странно, но все пак Джейсън отдавна е навършил двайсет и една и му се носи славата на мъж, който е като… (разгонен нерез, помислих си аз) магнит за жените — деликатно допълни Бъд. — Готов съм да се обзаложа, че се е влюбил до ушите в някое ново момиче, и много ще се разкайва, че ти е причинил тревога. Ако не се появи до утре следобед, обади се пак, чу ли?
— Да, чух — отвърнах аз с леден тон.
— Стига, Суки, недей да ми се сърдиш сега. Аз просто ти казвам онова, което би ти казал всеки полицай — каза той.
Всеки полицай с олово в задника, помислих си аз. Но не го казах на глас. Нямах друг полицай на разположение, освен Бъд и предпочитах да не го дразня излишно.
Затова смотолевих някаква любезност и затворих. След като се отчетох пред Баракудата, реших, че най-разумно би било да тръгна за Шривпорт. Започнах да набирам номера на Арлийн, но се сетих, че децата й сигурно са около нея, защото ваканцията още не беше свършила. Прииска ми се да звънна на Сам, но се отказах, защото той щеше да се почувства длъжен да ми помогне, а аз нямах никаква представа каква точно помощ ми е нужна. Аз просто исках да споделя тревогите си с някого, макар да знаех, че е глупаво. Никой не можеше да ми помогне, освен мен самата. След като взех решение да бъда смела и независима, едва се удържах да не звънна на Алсид Ерво — заможен и трудолюбив мъж от Шривпорт. Баща му е собственик на геодезична компания, изпълняваща поръчки в три щата, и Алсид често снове между фирмените им офиси. Предишната нощ споменах за него на Ерик; именно Ерик беше изпратил Алсид с мен в Джаксън. Но между мен и мосю Ерво-младши се породиха симпатии от романтично естество, които и двамата загърбихме единодушно, така че не ми се струваше много редно да го занимавам с проблемите си, след като той така или иначе не би могъл да ми помогне.
Не ми се искаше да напускам къщата, от страх да не пропусна някое обаждане във връзка с Джейсън, но след като шерифът не го търсеше, едва ли някой щеше да се обади скоро.
Преди да изляза, приведох в ред килера в малката спалня, за да изглежда по обичайния си начин и да не буди подозрения. На Ерик щеше да му е трудно да се измъкне от нишата след залез-слънце, но не и невъзможно. Не можех да му оставя бележка, защото някой би могъл да нахлуе с взлом в къщата и да я прочете. Да му звъня след залез-слънце също нямаше смисъл, защото той нямаше да вдигне слушалката. От друга страна, той беше толкова дезориентиран о амнезията, че безпричинното ми отсъствие можеше да го изплаши още повече.
Внезапна ми хрумна идея. Взех едно листче от миналогодишния ми календар „Дума на деня“ (с думата „очарование“) и написах следното:
„Джейсън, ако случайно наминеш през вкъщи, обади ми се! Много съм разтревожена за теб. Никой не знае къде си. Аз ще се прибера следобед или най-късно довечера. Сега отивам у вас, а след това ще се отбия и до Шривпорт. После веднага се прибирам и ще чакам да ми се обадиш.
