Шведският литературен феноменСебастиан Бергман. Твърде близо до ръба. Професионално и лично.В отдалечена планинска местност, случайно са открити шест трупа, заровени в плитки гробове. Случаят поема Националният отдел за разследване на убийства. Себастиан Бергман отново е част от екипа. И е ясно, че се изправя срещу изключително необичайно престъпление.Идентифицирането на жертвите се оказва изключително трудно. Две от телата са разпознати, но останалите сякаш никога не са съществували.С всяка следваща стъпка екипът прави една крачка напред и две назад.Но жураналистическо разследване по наглед тривиален случай дава неочаквана насока на разследването. Бергман и колегите му най-накрая попадат на надеждна следа, ала тогава се намесва Службата за национална сигурност…"Мъртвите, които не липсват на никого" е третият роман с участието на психолога Себастиан Бергман. Динамична, богата на плътни колоритни образи и със силни социални послания, поредицата на Юрт и Русенфелт разчупва клишетата в жанра и постига внушителен международен успех. А главният герой — един от най-
Този път името й щеше да бъде Патриша.
Патриша Уелтън.
Нов град. Ново име.
Най-трудно беше в началото. Да реагира, когато рецепционистите в хотела и шофьорите на таксита я извикат по име.
Но това беше много отдавна. В днешно време приемаше името от новите си документи за самоличност в мига, в който го прочете. Досега само един човек се беше обърнал към нея по име при това пътуване — служителят в агенцията за автомобили под наем в Йостершунд излезе да й съобщи, че колата, която е поръчала предварително, е почистена и готова.
Пристигнала бе навреме, малко след пет часа в сряда следобед, и беше взела влака от летището до центъра на Стокхолм. Това беше първото й посещение в шведската столица, но тя го ограничи до ранна и доста скучна вечеря в близкия ресторант.
Малко преди 21 ч. се качи на нощния влак, който щеше да я отведе в Йостершунд. Беше резервирала самостоятелно купе в спалния вагон. Не защото се боеше, че някой някога ще я залови, независимо колко души биха могли да дадат описанието й на полицията и властите — чисто и просто не обичаше да спи с други хора, при това непознати. Никога не го беше търпяла.
Дори с волейболния отбор, с който пътуваше по мачове като млада.
Нито по време на обучението — и това в базата, и полевото.
Нито пък по мисии.
След като влакът потегли от гарата, тя отиде до вагон-ресторанта да купи малка бутилка бяло вино и пакет фъстъци, а после се затвори в купето си да чете.
Пет часа по-късно слезе на гарата в Йостершунд, попита за посоката и намери хотела; там закуси обилно, след което се отправи към офиса на „Ейвис“, където беше поръчала кола. Помолиха я да почака и й предложиха кафе от автомата, докато почистят и подготвят автомобила.
Съвсем нова сива „Тойота Авенсис“.
След стотина километра пристигна в Оре. Беше спазвала ограниченията за скоростта по целия път. Нямаше смисъл да си навлича глоби, дори и на практика това да не променяше нищо. Доколкото разбираше, шведските полицаи нямаха навик, може би дори право, да претърсват автомобили и багажи при по-леки нарушения, но единственото, което би могло да застраши мисията, беше да открият, че е въоръжена. Не разполагаше с документи, даващи й право да носи оръжие в Швеция. Намереха ли нейната „Берета М9“, щяха да се разровят и да установят, че Патриша Уелтън не съществува другаде освен тук и сега. Така че тя се въздържаше да дава газ, докато минаваше покрай все още зелените ски писти и навлизаше в малкото селце, кацнало на склона край езерото.
Поразходи се, влезе да обядва в първото заведение, което й попадна, и поръча панини с диетична кола. Докато се хранеше, изучаваше картата. Оставаха около петдесет километра по Е14, докато кривне от пътя и изостави колата, после не повече от двайсет километра тичане. Погледна часовника. Пресметна — три часа, докато стигне на място, и още час да почисти, два да се върне до автомобила, да докладва… Щеше да бъде в Тронхайм навреме да хване самолета за Осло и в петък да си е у дома.
Разходи се още един път из Оре, след което седна в колата и продължи в западна посока. Макар професията й да я беше отвеждала на какви ли не места, никога не беше зървала такъв пейзаж. Полегатите вълнисти планини, ясно забележимата граница на дърветата, блясъкът на слънцето върху водната повърхност в долината под нея. Тук би си живяла чудесно. Уединението. Тишината. Чистият въздух. Би могла да си наеме някоя усамотена къщичка и да ходи на дълги разходки. Да лови риба. Да се радва на светлината през лятото, а в есенните вечери да чете край камината.
Може би някой друг път.
Навярно никога.
Слезе от Е14, когато видя табела, сочеща, че Рундхьоген е наляво. Малко след това остави колата, взе си раницата, извади планинската карта и се затича.
122 минути по-късно спря. Леко задъхана, но не и уморена. Не тичаше с всички сили, поне не на дълги разстояния. Седна на планинския склон и пи вода, докато дишането й бързо се успокои. След това извади бинокъла и го насочи към дървената къщурка на около триста метра от нея. Намираше се точно където трябва. Изглеждаше досущ като на снимката, която получи от информатора.
