Мъжагите не танцуват полностью

Инстинктът не ме бе подвел. Нямах усещането, че в тази къща живеят деца.

— Съпругът ти — обясних — ми показа снимка, на която вие сте с две малки момченца.

— Това са децата на брат му. Аз нямам деца. Знаеш, че не мога да имам.

— Защо е трябвало да ме лъже?

— Той си е лъжец — каза Маделин. — Какво толкова те учудва? Повечето ченгета са лъжци.

— Говориш за него така, сякаш не го обичаш.

— Той е едно жестоко, арогантно копеле.

— Ясно.

— Но аз го обичам.

— Аха.

Тя започна да се смее. После се разплака.

— Извинявай — каза и влезе в банята, входът за която беше откъм антрето.

Аз продължих да оглеждам дневната. Нямаше никакви гравюри или картини, но на една стена висяха около тридесет снимки на Риджънси, облечен в различни униформи. На зелена барета, на щатски гвардеец, другите не ги разпознавах. На някои от снимките той се ръкуваше с политически личности и мъже, които приличаха на бюрократи, а имаше и двамина, на които бих определил ролята на високопоставени служители от ФБР. На редица снимки Риджънси получаваше спортни и паметни купи, а на други той ги връчваше. В центъра бе поставена голяма гланцирана фотография на Маделин в рамка, облечена в кадифена рокля с дълбоко остро деколте. Тя изглеждаше прекрасно.

На отсрещната стена имаше поставка за оръжие. Не разбирах много, за да се произнеса доколко качествена е колекцията, но там имаше три ловни и десет бойни пушки. Встрани бе поставена стъклена витрина със стоманена решетка в предната част, а вътре лежеше поставка за пистолети с два барабанни револвера и три едрокалибрени пистолета, които на мен ми приличаха на магнуми.

Тъй като тя още не се връщаше, аз набързо се разходих до втория етаж и минах през семейната спалня и спалнята за гости. Там имаше още от изписаните по каталог мебели. Навсякъде бе подредено. Леглата бяха оправени. Това не беше най-типично и характерно за Маделин.

В ъгълчето на огледалото бе пъхнато листче хартия. На него бе написано:

Беше написано с нейния почерк.

Слязох долу малко преди тя пак да се появи.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна. Седна в един от фотьойлите. Аз се настаних в другия.

— Хей, Тим! — рече тя.

Не знаех дали да й се доверя. Едва-що бях започнал да осъзнавам колко голяма нужда изпитвах да говоря, но ако Маделин не се окажеше най-подходящият човек пред когото да се облекча, тя несъмнено щеше да бъде най-неподходящият.

Казах й:

— Маделин, аз още съм влюбен в теб.

— Дай нещо друго — отговори тя.

— Защо се омъжи за Риджънси?

Направих грешка, че произнесох фамилното му име. Тя настръхна така, сякаш я бях докоснал по време на самата венчавка, но на мен вече ми бе дотегнало да говоря за него като за Победителя.

— Ти си виновен — рече тя. — В края на краищата, защо ти трябваше да ме запознаваш с Големия Гръбльо?

Не беше необходимо да довършва мисълта си. Аз знаех думите, които тя щеше да каже, и се възпирах. Тя обаче не можеше да се спре. Гласът й се извиси в лоша имитация на Пати Ларейн. Беше страшно разгневена. Подражаваше твърде предвзето.

— Тъй вярно, сър — каза Маделин, — от Големия Гръбльо насетне започнах да си падам по хубави стари момчета с гигантски курове.

— Ще предложиш ли нещо за пиене? — попитах.

— Време е да си вървиш. Все още мога да те представя за застрахователен агент.

— Признай, че те е страх от Риджънси.

Не бе трудно човек да я манипулира след всичко казано. Гордостта й трябваше да остане незасегната. Сега тя каза:

— Той ще си го изкара на теб.

Не отговорих нищо. Опитвах се да преценя до каква степен той би се разгневил.

— Мислиш ли, че е толкова лош?

— Хей, шегобиецо, той играе в друга дивизия.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Може да стане много лош.

— Ще ми бъде неприятно да го гледам как ми реже главата.

Сега тя изглеждаше изплашена.

— Разказвал ли ти е за това?

— Да — излъгах аз.

— За Виетнам?

Кимнах.

— Ами — каза тя, — с човек, който може да обезглави някой от Виетконг с един удар с мачете, очевидно трябва да се съобразяваш. — Тя не беше кой знае колко ужасена от такава постъпка. Не кой знае колко. Аз си спомних колко дълбоко бе чувството за отмъщение у Маделин. Един или два пъти приятели я бяха оскърбявали за нещо, което аз смятах за дребно. Тя никога не им прости. Да, една екзекуция във Виетнам можеше да събуди много неща у нея.

— Разбирам, че си нещастен с Пати Ларейн — каза Маделин сега.

— Да.

— Напуснала те била преди месец?

— Да.

— Искаш ли да се върне?

— Страхувам се от това, което ще направя.

— Е, ти си я избра. — На бюфета имаше гарафа с бърбън и сега тя го взе и се върна с две чаши, като сипа на двама ни по един пръст алкохол без вода и без лед. Това бе ритуал от едно време. „Сутрешното лекарство“, така го наричахме. Както бе някога, така бе и сега — тя потръпна, докато отпиваше.

„Как, по дяволите, можа да я предпочетеш пред мен?“ Това бе искала да каже всъщност Маделин. Можех да чуя думите по-ясно, отколкото ако ги бе произнесла.