— Защото, Уордли, аз постоянно си спомнях за онази нощ, когато ти си събрал кураж и си пролазил по външния корниз на височина три етажа, за да се вмъкнеш в стаята на баща си. Тази история ме бе трогнала. Ти си бил един мекушав човек, който е събрал самообладанието си. И накрая трябваше да се откажа. Можеш да не ми вярваш, ако не искаш.
Той се засмя, след малко пак се засмя. Звуковият израз на неговия хумор, който с грач излизаше на спазми, привлече към нас ято чайки, сякаш той беше водачът им и викаше: „Тук е храната, тук е храната!“.
— Това е невероятно — рече той. — Плановете на Пати Ларейн да се разпарчосат, защото ти не си имал мъжеството да убиеш малкото момче от корниза. Да, приятно ми беше да си поговорим и съм възхитен, че като стари съученици най-сетне започваме да се опознаваме. Нека да ти попълня една празнина в познанията за това какъв лъжец бях. Никога не съм се
При тези думи се изправи, вдигна обувките си високо, сякаш беше Статуята на свободата, и си тръгна. Когато се отдалечи на два-три метра, той се обърна и каза:
— Кой знае кога Пати Ларейн може да се появи при теб. Ако почувстваш вътрешен импулс, пречукай я. Главата й, защото трябва да определим сумата за нея, струва два милиона плюс разходите. — След което той отпусна ръката си, в която държеше обувките, и наперено запристъпва със схванати от студа крака.
Беше още на разстояние, от което можеше да ме чуе, когато си рекох, че ако намеря русокосата глава, която сега беше изчезнала, онази русокоса глава, която вероятно принадлежеше на Джесика Понд, и която сигурно вече се беше разложила достатъчно, за да бъде сполучливо представена като тленните останки на Пати Ларейн, можех да се окажа щастливият наследник в резултат на едно колосално мошеничество. Адски сложно, но си струваше заради двата милиона.
И тогава си казах: „Всеки, който е в състояние да мисли по този начин, е в състояние да извърши убийство“.
А след това си казах: „Тази мисъл е евтина. Най-сигурният белег за моята невинност е, че мисълта за подобно мошеничество никак не ме вълнува“.
Изчаках, докато Мийкс Уордли Хилби Трети се отдалечи на известно разстояние по брега, и се върнах при моето порше, след което потеглих от „Маркони Бийч“ към Провинстаун.
По пътя за вкъщи научих най-случайно още някои неща за мътната същност на съвпаденията.
Струваше ми се, че съм следен. Не можех да се закълна, че е така, защото не можех да засека кола, която да ме следи. Когато увеличавах скоростта, никой не се втурваше, за да не ме изпусне от поглед. Но точно по същия начин, по който понякога успявах да предусетя кой ми звъни по телефона, преди да съм вдигнал слушалката, и сега не ме напускаше убеждението, че някой е по петите ми. Може би се държеше на по-голямо разстояние, но ме следеше. Да не би да бяха поставили сигнално устройство на поршето ми?
Свърнах по един страничен път и спрях след стотина метра. Друга кола не ме последва. Слязох и огледах предния багажник и двигателя отзад. Под задната броня намерих малка черна кутийка, два пъти по-малка от цигарена, прикрепена към бронята с магнит.
Черната кутийка не издаваше никакви звуци, не се чуваше никакво тиктакане. Лежеше инертно в ръката ми. Не можех да бъда сигурен какво представлява. Затова я поставих пак на бронята, върнах се на шосе номер 6 и изминах още километър и половина. Там спрях на най-високата точка на дълга права отсечка. В страничния джоб на колата държах военен бинокъл, за да наблюдавам чайките, и сега внимателно заоглеждах шосето с него. Отзад, точно в обсега на зрение на бинокъла, видях кафяв фургон, който също беше паркирал на банкета. Дали бяха спрели, когато аз спрях? Дали ме изчакваха пак да потегля? Продължих по-нататък, докато стигнах до шосето за Памът при Труро, което в продължение на километър и половина вървеше на изток от автострадата, после свиваше на север още километър и половина и накрая пак се връщаше на запад, за да се влее в четирилентовия път. На три четвърти от заобиколния маршрут спрях на един завой, откъдето можех да наблюдавам голяма част от южното разклонение на шосето за Памът по другия бряг на долината на река Памът, и кафявият фургон пак беше спрял. Бях виждал тази затворена кафява кола и преди, знаех това!
