— Какво искаш да кажеш?
— Нали ти и Пати Ларейн заедно сте бъркали в буркана с мед?
Ако бяхме боксьори, щях да си река: „Това е първият удар, който му се налага да признае, че е получил“. Той запремигва и аз усетих излъчването на вселенски гняв върху себе си — сякаш някой бе пъхнал манивела в космоса и сега при въртенето излизаше електрическа буря.
— Ей, ей! — рече той. — Знаеш ли какво ще ти река, шегобиецо? Не ме разпитвай за твоята жена, и аз няма да те разпитвам за моята.
Цигарата с марихуана догаряше близо до кокалчетата на пръстите му.
— Мисля, че и аз искам да смръкна малко — казах.
— Нямаш какво да криеш, а?
— Толкова, колкото и ти, може би.
Той ми подаде фаса и аз дръпнах откъм огънчето.
— Добре — рече, — разкажи ми за какво си говорихте днес следобед с Уордли.
— Откъде знаеш, че сме се срещали?
— Започваш ли да разбираш колко много информатори имам в града? Този телефон — изфука се той, като го потупа — е цяло пазарище.
— Ти какво продаваш? — попитах го.
— Продавам заличаването на имена от досиетата — каза той, — продавам отмяната на присъди за дребни нарушения. Мадън, върви да се шибаш и когато си олееш целите жокейски гащички, ела веднага тука при свестните хора и разкажи на приятеля си Алвин какво ти е казал Уордли днес на брега.
— Ами ако ще го направя?
— Ще е по-лошо от един развод в доброто общество на Тампа.
— Значи смяташ, че можеш да ме победиш в надпикаването?
— Аз съм много усърден.
Усетих, че искам да му кажа. Не защото се боях (стигнал си толкова далече, съветваше ме марихуаната, че не можеш да се уплашиш от когото и да било), а защото бях любопитен. Исках да разбера как той ще го прецени.
— Уордли — заявих — ми каза, че с Пати Ларейн били конкуренти кой да купи къщата.
Риджънси свирна.
— Уордли възнамерява да изиграе или Пати Ларейн, или теб. — Той прецени много бързо двете възможности в ума си като компютър, който прави „тъкататък-тък-так“ и каза: — Може би му трябвате и двамата.
— Има си причина.
— Би ли ми казал каква?
— Когато ние всички бяхме в Тампа преди толкова години, Пати Ларейн ме караше да го очистя.
— Сериозно!
— Ти какво се правиш на Света Богородица? — попитах го. — Тя не ти ли е казвала?
Той си имаше слабо място. Нямаше съмнение. Не знаеше как да реагира на забележките за Пати.
— Не ми е ясно какво имаш предвид — каза най-сетне.
— Пас съм — отговорих.
Това беше грешка. Той незабавно набра сили.
— За какво друго разговаряхте с Уордли?
Не знаех дали да му кажа, или не. Беше ми минала мисълта, че Уордли може да е записал на магнетофон разговора ни на брега. При умело редактиране би могло да излезе, че аз съм се предложил да поема извършването на убийството.
— Уордли беше убеден — казах, — че Пангборн е мъртъв, и беше любопитен да разбере защо е изчезнала Джесика. Все повтаряше, че сега щяло да му се наложи да участва пряко в сделката и че това щяло да покачи цената.
— Даде ли да се разбере къде би могла да бъде Пати Ларейн?
— Искаше от мен да се опитам да я открия.
— Какво ти предложи?
— Пари.
— Колко?
Защо трябваше да предпазвам Уордли? Колебаех се. Може би това беше рудиментарното семейно предубеждение да не разговаряш с ченгета? След това си спомних за сигналното устройство.
— Два милиона — казах.
— Повярва ли му?
— Не.
— Предложи ти да я убиеш ли?
— Да.
— Готов ли си да дадеш показания?
— Не.
— Защо?
— Не съм сигурен, че той говореше сериозно. Така или иначе, аз не приех. Както бях разбрал още в Тампа, когато се стигне до уговаряне на планирано убийство, аз се оказвам мокър фишек.
— Къде мога да намеря Уордли?
Усмихнах се.
— Защо не попиташ двамата си информатори?
— Кои?
— Онези от кафявия фургон.
Той кимна, сякаш аз бях направил добър ход в шахматна партия.
— Ще ти кажа това — отговори, — че те не знаят. Той само се среща на различни места с тях.
— Каква кола кара?
— Говори с тях по радиотелефона. След това се срещат. Просто отива пеш при тях. После пак пеш си тръгва.
— Вярваш ли я тази?
— Ами, не съм ги раздрусвал по-яко, за да им затракат зъбите.
— Защо?
— Ако свиваш перките на информаторите си, излиза ти лоша репутация. А освен това им вярвам. Уордли би постъпил точно така. Той иска хората да мислят, че е играч от голяма класа.
— Ти май не се стараеш особено да откриеш къде е Пати.
Той направи голямо и сложно шоу, за да демонстрира колко е спокоен. Взе фаса и го стисна, за да го угаси с палец, после го сви на малко хартиено топче, което мушна в устата си. Няма доказателства, говореше усмивката му.
— Не съм гладен — рече той. — Жена ти ще се появи цяла и невредима.
— Сигурен ли си? Защото аз не съм.
— Трябва да чакаме — отговори той.
Питах се колко от казаното от него беше лъжа и доколко дълбоки бяха лъжите му. Нищо не се излъчваше от него, само леко загатната пустота. Отпих пак от бърбъна. Не вървеше с марихуаната.
Той обаче изглежда харесваше съчетанието им. Извади нова цигара и я запали.
— Убийствата са отвратително нещо — каза. — Понякога ти се пада случай, който оставя неизлечими следи.
Нямах представа какво е решил да прави. Поех цигарата с марихуана, която ми предложи, смукнах малко и му я върнах.
