— Ако тръгна сам, аз съм само един стар терк, излязъл на риболов. Няма много да се замислят. Но ти! Ще те видят и веднага ще вдигнат под тревога бреговата охрана. Какво ще им кажеш, когато намерят двете дами на борда в пълен комплект, с изключение на телата им? „А-а, ще кажеш, намерих ги. Гласовете ми казаха къде да ги търся.“ „Да де, ще кажат те, ти си Жана Д’Арк. Новото й превъплъщение.“ — Той поклати глава. — Тим, момчето ми, ти трябва да издържиш тук. Аз ще отсъствам само няколко часа. Защо в това време не проведеш няколко телефонни разговора?
— С кого?
— Опитай с летището. Може би ще успееш да установиш кога е пристигнала Джесика.
— Двамата с Лони са пристигнали с кола.
— Ти откъде знаеш дали това е била първата й вечер в града? Или неговата?
Свих рамене. Не знаех.
— Разбери — продължи той — кой е посредникът по продажба на недвижима собственост.
Когато той слезе долу в избата обаче, аз останах неподвижен на стола си. И не бих се помръднал, ако той не беше извикал отдолу, откъм избата:
— Тим, готов съм и ще отида с лодката с гребла до моторницата ти. Излез на разходка. Искам онези да са по-надалеч от къщата.
Аз виждах духове, а той виждаше реални хора. Добре. Той поемаше риска и най-малкото, което аз можех да направя, беше да отида на разходка.
Сложих си якето, излязох през предната врата и тръгнах надолу по Търговската улица в този безлюден, огрян от слънцето следобед, но не успях да се сдържа да остана на улицата дълго. Денят беше тих, смълчан като слънчевата светлина, която се спускаше на стълбове, набраздени с канелюри откъм сивите облаци над главата ми и аз знаех, че по плажната ивица ще видя играта на светлини и сенки. В мига, в който ясно чух как двигателят на нашия шестметров „Китоловец“ (моторницата на Пати) се запали, завих към един пуст плаж и излязох на пясъка, и да, във водата, след като бе оставил лодката с гребла на шварта, сам-самичък в пристанището, където не се забелязваше никой от бреговата охрана и само две рибарски гемии се приближаваха към градския кей, видях баща си, който беше насочил „Китоловеца“ в открито море, поех си въздух и се върнах, пристъпвайки по пясъка с измъчващите ме от болка крака.
След като пак си бях вкъщи и се чувствах учудващо освежен от разходката, реших, както беше предложил Дъги, да проведа телефонните разговори. Най-напред пробвах летището и ми провървя. Служителката от билетното гише ми беше приятелка по чашка и беше на смяна. Така че можах да я разпитам дали Джесика Понд или Лоръл Оукуд, както и Лони Пангборн са пристигали и заминавали от Провинстаун през последните няколко седмици. След няколко минути тя ми позвъни: Джесика Понд била пристигнала преди петнадесет дни със следобедния полет. Компанията й продала билет за отиване и връщане от Провинстаун през Бостън и Сан Франциско до Санта Барбара. Никой на име Пангборн не бил пристигал или заминавал. Обаче момичето си спомни, че е било на гишето сутринта, когато пасажерката Понд отпътувала, и че до летището я бил докарал шефът на полицията Риджънси.
— „Погрижете се добре за тази дама“, рече ми той — каза момичето.
— Двамата изглеждаха ли като стари приятели? — попитах.
— Тим, аз бях толкова махмурлия, че не ги погледнах. — Тя се позамисли малко. — Мисля, че имаше малко цуни-гуни на изпращане.
Е, това откриваше някои възможности. Щом Джесика Понд бе стояла тук сама една седмица, а след това си бе заминала за Санта Барбара и пак се бе върнала, въпросът можеше да се формулира: „Дали тя е работила за Уордли заедно с Пангборн, или е работила за себе си?“.
Обадих се на една от посредничките по недвижими имоти в града, която познавах най-добре. Тя обаче можа да ми даде само името на бостънския адвокат, който бе юридическият представител на имотите на Парамесидес. Доколкото знаела, въпросният имот не се продавал. Когато се обадих в кантората на адвоката, се представих като Лони Оукуд. Адвокатът дойде на телефона и аз казах:
— Господин Туейт, на майка ми, госпожа Оукуд, й се наложи да замине за Европа, за да уреди един неотложен въпрос, но тя ме помоли да се свържа с вас.
— О, радвам се, че се обадихте. През последните дни тук всички бяхме доста напрегнати. Майка ви трябваше да дойде с потвърден чек.
— Да, знам — казах.
— Добре. Предайте й да ми се обади. Аз съм леко обезпокоен, защото се налага цената да бъде коригирана и завишена. Или поне така ще стане, ако тя не ни се обади. Не мога да задържам положението повече, нали разбирате? Обещанието си е обещание, но ние трябва да получим чек от нея. И друг клиент ни направи оферта миналата седмица.
— Веднага ще се свържа с нея.
— Трябва. Винаги е така. Годините си вървят и едно имение не получава никакви приходи, само глоби и данъци. А след това внезапно всички го искат, и то в продължение на една седмица. — Той се изкашля.
— Господин Туейт, тя ще ви се обади.
— Надявам се. Прекрасна жена е майка ви.
— Ще й предам.
Побързах да затворя. Играех ролята на сина й, без почти нищо да знам за него, за да продължавам по-дълго да разговарям по телефона.
