Прекалено много агенти… Прекалено много, за да мислим за случайно съвпадение. Ако ли пък не е съвпадение, а става дума за звена от една верига, тогава тази верига изглежда горе-долу така: за учебния център се набират хора с опит в сътрудничеството си с правоохранителните органи, и то опит от съвсем определен характер, с други думи — опит в агентурната работа. И още едно уточнение: този агент трябва да бъде завербуван чрез компрометиращи материали, по-просто казано — той трябва да е извършил престъпление или поне да е бил замесен в нещо престъпно. И тук изникват нови въпроси.
Първият: откъде учебният център получава информация за такива хора, кой им „предава“ тези агенти-престъпници?
И вторият: по какъв начин ги карат да сътрудничат на държавната програма? Защото ако Денисов не греши и там наистина нещо не е наред, трябва да има гаранция, че тези хора ще мълчат.
Отговорът се натрапва от само себе си. В държавната програма участват служители на милицията, които имат достъп до информация за агентурата. По-нататък всичко е лесно, ако вземем за образец ситуацията с Мамонтов. Идват някакви хора при него и по един или друг начин получават признанията за извършено престъпление, а ако успеят — и за сътрудничество с органите. Между другото можем малко да кривнем от първоначалната линия на разсъждения и да признаем, че подобно сътрудничество най-вероятно не е определящият момент при избора на кандидат за обучение. Най-важното е извършеното престъпно действие. Именно с това ги държат, та после да не си отварят устата. Друг е въпросът, че такива хора, ако за тях знае милицията, доста често наистина се оказват негласни сътрудници.
По този начин в учебния център, а после и в банка „Руска тройка“, е попаднал Мурад Хаджиев, впоследствие превърнал се в Аликади Нурбагандов. И случайно е срещнал човек, който е разпознал в него престъпник със съвършено друго име. И точно по същия начин в учебния център е трябвало да попадне Никита Мамонтов. Та нали той наистина е извършил престъпление — убийството на Павелецката гара — и си го е признал под натиск, а и Коротков не се е съмнявал в това. Защо тогава нещата с Никита не са се подредили както трябва? Има грях, има признание, а вместо обучение в центъра, Мамонтов е получил куршум, Баглюк — материал за статия, а Коротков — един милион неприятности?
И в цялата тази каша се оказа замесен Леонид Петрович. Днес всичко изглежда още по-зле от вчера. Много по-зле…
Не, да оставим емоциите, трябва още да се мисли. Откъде в учебния център са научили за Мамонтов? Кой може да им е казал, че в милицията са имали всички основания да смятат Никита за убиец, но не са разполагали с доказателства? Кой? Само човек, който се е занимавал с разкриването на това убийство. Например Юра Коротков.
Не! Стига й баща й, тя, Настя, няма да понесе втори такъв удар. Трябва незабавно да намери друг отговор на въпроса, инак ще полудее. Ако не е Юрка, кой тогава? Всеки друг оперативен работник, който също се е занимавал с това убийство на Павелецката гара. Или човек не от милиционерските среди, но който е разполагал с точна информация кой именно е извършил убийството, което е останало неразкрито. Човек от групировката, в която някога е членувал Мамонтов. И днес този човек сътрудничи на учебния център. Бива си ги обаче връзките на тази държавна програма! Не току-така покойният Денисов твърдеше, че има нещо нечисто в нея. Уцелил е десетката старият мафиот, усетът не го е подвел.
Преди да се обади първия път, Анна много се вълнуваше.
— От какво те е страх, моето момиче? — ласкаво я успокояваше Паригин. — Та това не е лична среща, а само разговор по телефона. Той няма да те изяде, да те обиди, да те удари. В краен случай просто ще затвори телефона. Нищо страшно.
— Ами ако сбъркам нещо и всичко се провали? — тревожеше се тя.
— Е, и какво? Ще го преживеем. Ще измислим нещо друго.
