Паригин, разбира се, лъжеше — не би могъл да измисли нищо друго, така де, нали не можеше да извърши въоръжен грабеж, да речем. Но се надяваше на успех, защото през дългите години на своята опасна кариера се беше научил да разбира от хора, виждаше своите възложители като на рентген и умееше безпогрешно да определя с кого как трябва да се държи. Пьотър Михайлович (а именно така му се бе представил човекът, който бе „поръчал“ Нурбагандов) не се бе пазарил и му бе заприличал на скръндза, веднага си бе проличало, че не харчи свои пари, просто изпълнява нечие нареждане. Ето защо по време на първия разговор с неизвестната шантажистка нямаше много да се опъва, щеше да поиска време „да помисли“ и да хукне да докладва на човека, за когото работи. Всички неприятни и трудни въпроси щяха да бъдат зададени едва при втория разговор. Освен това онзи явно беше лош стратег, иначе никога не би допуснал да се откажат от услугите на Паригин, тоест Зотов. Първо, за хората с опит в тази деликатна област Зотов е гаранция за стабилност, квалифицирано изпълнение и безопасност. Второ, с хора като Зотов човек не бива да се кара, не бива да им отнема обещаното, с което ги е примамил, без да им обяснява каквото и да било, да се извини и без да плати неустойка. Не е редно. Играта си има своите правила. Пьотър Михайлович не умее да предвижда разните варианти и да гледа в бъдещето. А Паригин Умее. Ето защо е наясно, че вариантите са само два. Пьотър Михайлович или ще плати без много приказки, или ще се опита да проследи и премахне шантажистката и така ще падне в капана. Така или иначе, независимо от избрания вариант, Евгений щеше да му вземе паричките. Дума да няма, жалко за Аня, добро момиче е, но дългът пред вдовицата и сина на братовчед му е по-важен за него.
Най-сетне Аня събра кураж и посегна към телефонната слушалка.
— Набери номера — каза тя след дълбока въздишка.
Оттатък вдигнаха веднага. Паригин знаеше, че това е клетъчен телефон и няма идентификатор на номера, от който се обаждат.
— Пьотър Михайлович? Трябва да говоря с вас насаме. Удобно ли ви е да говорите или да се обадя по-късно? — започна Анна така, както я бе учил Евгений Илич. — Не, по личен. Добре, след двайсет минути. Всичко най-хубаво. — Тя с явно облекчение затвори телефона.
— Видя ли, а ти се страхуваше! — весело каза Паригин. — Както виждаш, всъщност няма нищо страшно.
— Женя, всичко това е някак странно… Мислех, че шантажистите се обаждат и започват веднага да заплашват с убийствен глас.
— Значи вече се почувства като шантажистка, а? — с усмивка я подкачи Евгений. — Навлезе в ролята? Моето момиче, всички твои знания за подобни ситуации са дошли от слабите филми. Със заплахи, и то със злокобен глас, веднага започват хора, които искат да сплашат отсрещния, да го извадят от равновесие. Тогава наистина те не бива да се интересуват дали на човека му е удобно да говори и да обсъжда деликатни въпроси. А ние с тебе никого не искаме да сплашваме, ние се стремим към нормален делови разговор, в резултат на който да продадем стоката си — тоест мълчанието ти — срещу определена сума. Това са почти пазарни отношения. Така че не е никакъв шантаж.
Те прекараха двайсетте минути в съвсем семейни занимания — чупеха и чистеха орехи за грузинската гозба сациви4. Паригин с удоволствие ядеше нейните кулинарни творения — Анна наистина готвеше хубаво, при което годините, прекарани в спорта, я бяха приучили към хранене, което най-добре подхождаше на самия Евгений и с което той беше свикнал. Много витамини, енергетично ценни, но не тлъсти продукти. И отново го споходи мисълта за истинска, а не илюзорна женитба с Анна. Защо не, наистина? Тя напълно му подхожда. Предана, нежна, добра домакиня. Ако всичко мине нормално и Пьотър Михайлович не направи някоя глупост, може пък наистина да се ожени за нея? Вярно, Аня не е от жените, дето можеш лесно да ги залъжеш и които не зададат въпроси. Тя съвсем не е глупава, но истинската й прелест се състои в това, че като задава въпроси и получава съответните отговори, не подскача ужасена и не крещи: „Животно! Да не си посмял да се приближиш до мен!“, а приема всичко като даденост, сякаш другояче не може и да бъде. Тя веднага застава на страната на мъжа си, влиза в неговия отбор и е готова да играе докрай. Каквото и да говорим, тя е спортистка и има психика на играч в колектив, а не на самотен воин. Той, Паригин, цял живот е бил вълк-единак, сам е влизал в битки с противника, а Аня е друга — на нея й е нужно чувството за другарско рамо, усещането, че не е сама, че подкрепата и помощта са наблизо — така тя ще преобърне планини и от нищо няма да се страхува. Именно такава съпруга му трябва.
— Това беше, Анюта, времето изтече — забеляза той, като погледна часовника, — вече можеш да се обадиш.
— Изтече ли? — Тя уплашено вдигна глава, трескаво стиснала в ръка орехотрошачката.
— Време е, време е. Ако искаме да накараме някого да ни уважава и да вижда в нас делови хора, трябва да бъдем точни.
