— Какво се случи ли? Добре, ще ви кажа. Пробутали са ви други сведения. Или някой ви е мамил от самото начало, или някой е сменил записките в папката ви.
— Как можа да ви хрумне това? — възкликна Настя. — Защо на някого може да е потрябвало да ме мами и да ми пробутва фалшиви сведения? От това може да бъде заинтересован единствено самият убиец. Надявам се, не искате да ми кажете, че престъпникът е някой от моите колеги?
— Знае ли човек! — уклончиво отговори Самойлов. — Във всеки случай сведенията за втория потърпевш са такива, че ме карат да се съмнявам. Нещо повече — аз видях и данните на третия удушен. И знаете ли какво ще ви кажа, уважаема Анастасия Павловна?
Внезапно тя се скова от страх. Нямаше разумно обяснение за това. Обикновен малък кабинет в сграда, където е пълно със служители на органите на вътрешните работи. До нея — уважаван професор, доктор на науките, симпатичен интелигентен човек, полковник от милицията. Защо тогава тя се смръзна от страх, сякаш наоколо светлината бе угаснала и от всеки ъгъл всеки миг можеха да изпълзят отровни змии или да изскочат въоръжени безумци? Сърцето й блъскаше лудо, дланите й овлажняха, пръстите й трепереха.
— Тези убийства са извършени от различни хора, Анастасия Павловна. От абсолютно различни. И те не са маниаци.
Денисов все пак се обади. И Настя с недоумение се вслушваше в себе си и се опитваше да разбере дали този факт я огорчава. От една страна, нямаше нищо необичайно в това, че възрастен човек преди сложна операция иска да се види с хората, които не са му безразлични. От друга страна, този възрастен човек беше самият Едуард Петрович Денисов и срещата с него не можеше да се определи като нещо обикновено.
Денисов се обади късно вечерта в събота. Разбраха се Настя да отиде при него в клиниката в неделя, защото операцията беше запланувана за понеделник. Видът на Денисов я ужаси. Не бяха се виждали малко повече от година и през това кратко време болестта бе успяла да го състари с петнайсетина години. Но тъй като нито за миг не забравяше предупреждението на Анатолий Владимирович, Настя с всички сили се стараеше да не издава чувствата си.
— Изненадана ли сте от моята покана? — попита я Денисов леко присмехулно.
Само по този присмехулен израз човек можеше да познае предишния Едуард Петрович. Дори гласът му беше променен, а говорът му бе станал забавен и сякаш затруднен.
— Изненадана съм — призна Настя. — Мислех си, че напълно сте ме забравили.
— Само не ми разправяйте колко ви е огорчило това. Прекрасно си спомням, че последната ни обща епопея ви причини големи служебни неприятности, и аз сметнах, че ще е най-добре повече да не ви безпокоя за щяло и нещяло. А днес искам просто да ви направя подарък.
— По какъв повод?
— Без повод. — Той отново се усмихна. — Виждам, виждам, че Толя е свършил доста подготвителна работа с вас, помолил ви е да се преструвате, че изглеждам в цветущо здраве. Не искам да го разстройвам. Но нали самият аз си знам, че ми е лоша работата. Вярно, надеждата, както казват мъдреците, умира последна, затова не се отчайвам, но това не значи, че ми е позволено да бъда непредвидлив. Така че не ми се ляга на операционната маса, без да съм си върнал дълговете.
— Доколкото си спомням — предпазливо каза Настя, — при последната ни среща казахте, че сме квит. Нищо не ми дължите.
— Така е в делово отношение. А между приятели, скъпа Анастасия, сметки няма. Вие не може да не знаете, че изпитвам към вас нежност, възхищавам ви се и ви обичам по бащински. И тъй като нашата днешна среща може да се окаже последна, искам впоследствие да не ме споменавате с лоша дума.
Те бавно крачеха из заснежения парк, който заобикаляше клиниката. Отпред и отзад на „протоколно“ разстояние се движеха телохранителите на Денисов. Макар да е тежко болен старец, с мафиот от такъв калибър всичко можеше да се случи… Едуард Петрович здраво държеше Настя под ръка, като се стараеше да не издаде слабостта и световъртежа си. Просто човекът говори тихо и е напълно естествено ухото на събеседника му да бъде колкото може по-близо.
— Но моята безкористност не е безгранична — продължи Денисов. — Затова съм решил да ви направя подарък, който ще има смисъл само в случай… ами да речем, при неблагоприятен изход от операцията. Ако ли пък ме оперират успешно и започна да се оправям, вие трябва да ми дадете думата си, че няма да се възползвате от това, което ще ви подаря.
— Че какво ще е то? — засмя се Настя. — Вила на Лазурния бряг? Страх ви е, че ще се настаня там и няма да ви пусна да припарите?
Денисов внезапно стана сериозен. Крачките му още повече се забавиха и телохранителите също моментално забавиха темпото.
— Честно казано, искаше ми се да ви оставя за спомен нещо материално. Между другото мога да ви подаря именно вила на Лазурния бряг. Но вие няма да приемете такъв подарък, нали?
— Разбира се, че не.
— А защо? Впрочем аз знам отговора и без да ми го казвате. Влюбена сте в работата си и не искате да я загубите, а такъв подарък неминуемо би означавал начаса да ви уволнят. Прав съм, нали?
— Частично.
