Пълзим като сенки, като привидения и безшумно докосваме с крака приятно сгряващата почва. Месецът почти се закръгли и затова светеше много ярко, като представляваше очарователната картина, гледана през синьо стъкло, дебелината на което към краищата му ставаше все по-голяма, защото колкото повече се приближавахме до тях, толкова по-тъмни ставаха те: по самите му краища не можехме да различим нито сушата, нито водата, нито формите на облаците.
Сега виждаме полукълбото, богато на суша; след 12 часа ще бъде обратното — ще виждаме полукълбото с преобладаваща вода, заето почти изцяло от Тихия океан; той отразява лошо слънчевите лъчи и затова, ако не бяха облаците и ледовете, които светеха силно, месецът не би бил толкова ярък, както сега.
Лесно се изкачваме на възвишенията и още по-лесно се спускаме надолу. От време на време потъваме в сянка, от която се виждат повече звезди. Засега се срещат само неголеми хълмове. Но и най-високите планини не ни затрудняват, защото тук температурата на мястото не зависи от височината му: върховете на планините са също така топли и свободни от сняг, както и ниските долини… Неравните пространства, вдлъбнатините и пропастите на Луната не са страшни. Неравните места и пропастите, достигащи 10–15 сажена на ширина, прескачаме; но ако са много големи и недостъпни, стараем се да ги заобиколим или се движим внимателно по стръмнините и вдлъбнатините с помощта на тънки въженца, остри пръчки със закривени краища и подметки с шипове.
Спомнете си нашата малка тежест, за поддържането на която не са необходими дебели въжета, и всичко ще ви стане ясно.
— Защо не бягаме към екватора, нали не сме били там? — забелязах аз.
— Нищо не ни пречи да бягаме нататък — съгласи се физикът.
И ние веднага променихме курса си.
Бягахме прекалено бързо и затова почвата ставаше все по-топла; най-после поради горещината бягането стана невъзможно, защото бяхме попаднали в места, по-силно нагрени от Слънцето.
— Какво ще стане — попитах аз, — ако тичаме въпреки горещината със същата бързина и в същата посока на запад?
— След като тичаме така около седем дни, казано по земному, бихме видели отначало осветените от Слънцето върхове на планините, а след това и самото Слънце, изгряващо на запад.
— Нима Слънцето би могло да изгрее там, където обикновено залязва? — усъмних се аз.
— Да, може и ако бяхме древни саламандри [6], застраховани срещу огъня, бихме могли с очите си да се убедим в това.
— И какво, Слънцето само ще се покаже и пак ще се скрие или ще изгрява, както обикновено?
— Докато бягаме, да речем, по екватора със скорост над 14,5 версти, Слънцето ще се движи от запад на изток, където и ще залезе; но спрем ли се там, то пак ще започне да се движи, както обикновено, и вдигнато насила от запада, пак ще потъне зад хоризонта.
— А ако не бягаме нито по-бързо, нито по-бавно от 14,5 версти в час, тогава какво ще стане? — попитах пак.
— Тогава Слънцето, както по времето на Исус Навин, ще се спре на небето и денят или нощта ще бъдат безкрайни.
— А може ли всичко това да се направи и на Земята? — продължавах аз да дотягам на физика.
— Може, но ако ти можеш да бягаш, пътуваш или летиш на Земята със скорост до 1540 версти в час и повече.
— Как? Петнадесет пъти по-бързо от бурята или урагана? Е, с това не се залавям…, т.е. забравих — не бих се заловил!
— Точно така! Което тук е възможно, дори лесно, ей на тази Земя — тук физикът посочи с пръст месеца — е съвсем немислимо.
Така разсъждавахме, седнали на камъните, защото поради горещината беше невъзможно да се тича, както вече казах.
Уморени, скоро заспахме.
Събуди ни чувствителното захлаждане. Като скочихме бодро с почти пет аршинови скокове, пак започнахме да бягаме на запад по посока към екватора.
Вие си спомняте, че ширината, на която се намираше нашата къщичка, беше 40°; затова до екватора разстоянието беше значително. Но не мислете, моля ви, че градусът за ширина на Луната е със същата големина, както и на Земята. Не забравяйте, че по големина Луната, сравнена със Земята, е както вишната, сравнена с ябълката: ето защо лунният градус е не повече от 30 версти, докато земният е 104 версти.
Впрочем за приближаването си до екватора съдехме по това, че температурата на дълбоките пукнатини, т.е. средната температура, постепенно се повишаваше и след като достигна 50°R (по Реомюр), престана да се повишава; след това дори започна да спада, което беше указание, че преминаваме в другото полукълбо.
Астрономично определяхме по-точно положението си.
Но преди да прекосим екватора, срещнахме много планини и сухи «морета».
Формата на лунните планини е прекрасно известна на земните жители. Най-често тя представлява кръгла планина с котловина по средата.
Но котловината не винаги е празна, не винаги се оказва най-нов кратер: понякога в средата му се издига друга планина, и то пак с вдлъбнатина, която в същност е по-нов кратер, но много рядко действуващ — с червенееща се на дъното му лава.
Дали някога вулкани не бяха изхвърлили камъните, на които попадахме твърде често? По друг начин не мога да си обясня произхода им.
