В същност всичко това е така само за нас, които бягаме; а върховете на планините, останали зад нас, гаснат един след друг.
Ако не гледахме сенките им, които се приближаваха, илюзията би била пълна.
— Стига, уморихме се! — шеговито възкликна физикът, обръщайки се към Слънцето. — Можеш да се оттеглиш на почивка.
Ние седнахме и дочакахме момента, когато Слънцето, както обикновено, ще се скрие от очите ни.
— Комедията свърши!
Повъртяхме се и заспахме здрав сън.
Когато се събудихме, без да бързаме, само заради топлината и светлината догонихме Слънцето и вече не изоставахме от него. А то ту се издигаше, ту се спускаше, но постоянно беше на небето и непрекъснато ни затопляше. Заспивахме ли — Слънцето беше доста високо над нас; събуждахме ли се — нашето Слънце-шмекер се опитваше да залезе, но ние навреме го укротявахме и го заставяхме отново да се издига.
Приближаваме полюса!
Слънцето е много ниско и сенките са толкова огромни, че докато притичаме през тях, доста намръзваме. Изобщо контрастът в температурите е поразителен. Някои издадени напред места бяха толкова горещи, че не можехме да се приближим до тях. А през други места, намиращи се по петнадесет и повече денонощия (по земному) на сянка, не можехме да притичаме, без да рискуваме да си спечелим ревматизъм. Не забравяйте, че тук Слънцето и когато се намира почти на самия хоризонт, затопля плоскостите на камъните (обърнати към лъчите му) съвсем не по-слабо, а дори два пъти по-силно, отколкото земното Слънце, когато се намира над главата ви. Разбира се, това не може да се случи в полярните страни на Земята: защото, първо, силата на слънчевите лъчи се поглъща почти изцяло от огромния слой атмосфера, второ, там Слънцето не грее с такава настойчивост; всеки 24 часа светлината и Слънцето обикалят камъка, макар че не го изпускат от обсега си.
Но ще кажете: «А топлопроводността? Нали топлината на камъка или планината трябва да се предава на студената и каменна почва?» — «Понякога — отговарям аз — се предава, когато планината представлява едно цяло с материка; но много гранитни блокове въпреки големината си са разхвърляни и се докосват до почвата или до друг гранитен блок с три-четири свои точки. През тези точки топлината преминава съвсем бавно, по-точно незабележимо. И ето че масата се затопля и затопля, а лъчеизпускането е слабо.»
Впрочем за нас представляваха трудност не тези камъни, а много студените долини, които се намираха на сянка. Те ни пречеха да се приближим до полюса, защото колкото по-близо бяхме до него, толкова сенчестите пространства ставаха по-обширни и по-непроходими.
Поне да имаше годишни времена, а то почти няма: през лятото Слънцето на полюса не се издига по-високо от 5°, докато на Земята то се издига пет пъти по-високо.
Пък и можем ли да дочакаме лятото, което може би ще ни позволи някак да достигнем полюса?
И тъй, като се движим в същата посока зад Слънцето и правим кръг върху Луната, по-точно спирала, отново се отдалечаваме от този замръзнал на места пункт с разхвърляни навсякъде горещи камъни.
Не искахме нито да замръзваме, нито да изгаряме!… Все повече се отдалечаваме… Става все по-горещо и по-горещо… Принудени сме да оставим Слънцето. Принудени сме да изостанем от него, за да не се опечем. Бягаме в тъмнината, която отначало украсяваха немного светли планински хребети. Но и те изчезват. Тичаме с лекота: много е изядено и изпито.
Скоро ще се покаже месецът, който накарахме да се движи.
Ето го.
Привет на теб, о, скъпа Земя!
Не на шега й се зарадвахме.
И как не! След такава дълга раздяла!
Изминаха още много часове. Макар че никога не сме виждали тези места и планини, те не привличат нашето любопитство и ни се струват еднообразни. Всички тези чудеса ни омръзнаха! Сърцето се свива, сърцето боли. Видът на прекрасната, но недостъпна Земя само усилва болката от спомените, раните от невъзвратимите загуби. По-скоро да достигнем жилището си! Сън няма да има! Но и там, в жилището ни, какво ли ни очаква? Познатите, но неодушевени предмети могат още повече да оскърбят и наранят сърцето.
Но откъде се появи тази тъга?… Доскоро почти не я познавахме. Не я ли притъпяваше тогава интересът към това, което ни заобикаляше, неуспяло още да ни омръзне, интересът към новото?
По-скоро към дома, за да не виждаме повече тези мъртви звезди и траурно небе!
Жилището ни трябва да е близо. То е тук (астрономически бяхме установили това), но въпреки изричните указания не само не намираме познатия двор, но дори не можем да познаем нито един пейзаж, нито една планина, които би трябвало да ни са познати.
Обикаляме и търсим.
Насам, натам! Никъде го няма.
Отчаяни, сядаме и заспиваме.
Събужда ни студът.
Подкрепяме се с храна, която вече е съвсем малко.
Трябва да се спасяваме от студа с бягство.
Сякаш напук не попадаме на нито една подходяща пукнатина, където бихме могли да се скрием от студа.
Пак бягаме зад Слънцето. Бягаме като роби, приковани към колесница! Вечно ще бягаме!
О, съвсем не вечно! Останала ни е само една порция храна.
А тогава?
Порцията е изядена, последната порция!
